— Колко ти платиха за това?
— Нищо. Искам да кажа — не повече, отколкото досега. Беше ми просто приятно да го направя, това е… Хареса ми.
Сега се чувстваше притеснена от това. Не искаше да й плащат за нещо, което обичаше, но прозвуча глупаво като го каза.
— Ти ще ги позлатиш. Хората ще се юрнат отвсякъде да дойдат да те слушат.
— Те и така си идват в При Хари.
Кристъл се притесни от нейния ентусиазъм, но старицата изглеждаше проницателна. Тя отново взе чашата си и отпи от шерито.
— Да им кажеш, че искаш още пари. Имаш ангелски глас. — На Кристъл това й се видя преувеличено, но публиката със сигурност я бе харесала. — Чу ли какво ти казах? Да им кажеш, че искаш още много пари. Големи пари, а не някакво си подаяние. Един ден ще станеш много известна. И ще си спомниш това, което сега ти казвам.
Гледаше усмихната как Кристъл допива шерито си, говореше й както би говорила на някоя от внучките си, но нито една нямаше талант като Кристъл. Сетне погледна най-нежно младото момиче.
— Ще ми попееш ли пак някога?
— Винаги, когато пожелаете, мисис Кастаня.
— Добре — тя стана с доволно изражение на лицето. — А сега отивай да си лягаш. Уморена съм.
— Благодаря за виното.
Рече го тихо и най-неочаквано изпита желание да целуне старицата. Толкова отдавна не бе целувала някого, или пък някой я бе прегръщал… не и откакто бе починал баща й… или откакто остави семейство Уебстър в долината. Ала старицата изглеждаше прекалено тържествена и не я подкани.
— Лека нощ… и благодаря ви отново.
— Отивай веднага в леглото… — и тя размаха бастуна си към нея. — Пази си гласа… трябва сега да си починеш.
Кристъл отново се засмя и затвори полекичка вратата след себе си. Изкачи се бавно по стълбите и докато се събличаше, си мислеше за нея. Беше една стара добра душа, скрита зад привидна строгост и Кристъл я харесваше. Помисли си и за Пърл, колко мила бе била с нея, ала като угаси лампата и си легна, мислите й отново се понесоха към долината. Чувстваше се далеч, далеч от дома си и след вълненията на тази вечер изпита неочаквана носталгия. А като затвори очи, тя си спомни един далечен ден… когато седеше на люлката… и разговаряше със Спенсър. Не беше го виждала от две години. Питаше се къде ли бе той сега и дали я помнеше. Малко вероятно бе, но докато се унасяше в съня си, тя си помисли, че никога нямаше да го забрави.
Седемнадесета глава
Вечерята на партньора при Андерсън, Винсънт и Собрук бе тъпа проява, която организираха всяка година в клуба, но за по-младшите служители във фирмата бе задължителна и след известно колебание Спенсър реши да покани Елизабът Баркли.
Бяха се срещали само пет-шест пъти след Палм Бийч. Тя бе заета в колежа и идваше в Ню Йорк само веднъж месечно, ужким на гости на брат си. Но винаги се обаждаше на Спенсър, когато бе в града, и в повечето случаи той я извеждаше на вечеря. Не че на Спенсър не му се нравеше компанията й. Напротив, харесваше му дори повече, отколкото би искал, но всичко неизменно свършваше в леглото и тя винаги успяваше да го накара да се чувства под натиск. Знаеше, че иска повече от това, което той можеше да й даде, а той не искаше да се обвързва сериозно, не искаше и да я разочарова.
Все още държеше на представите си за момичето, което търсеше. Елизабът не бе това момиче, макар всъщност да не бе напълно убеден, когато бе с нея, особено след като я беше любил. Под хладната й външност се криеше свирепа чувственост, която го подлудяваше, но той искаше и нещо повече от това. Искаше онова, което й бе казал още в началото — жена, която да има нужда от него, да го обича такъв, какъвто е, да е нежна и състрадателна, жена, в която да е влюбен до уши. Не искаше жена, която да го моделира според представите си, а в случая с Елизабът — по модела на баща й.
Ала въпреки това я заведе на вечерята, сетне — и на танци, а после, както обикновено, се любиха. След това се мъчеше да се убеди, че фактът, че спеше с нея, не означава, че се обвързва по-насериозно. Тя самата твърдеше същото след Палм Бийч, но не бе напълно сигурен, че сама вярва в думите си.
Беше краят на юни и тя бе свършила втората година от учението си във Васар. Връщаше се в Сан Франциско през следващата седмица, а оттам щеше да отиде да прекара лятото на езерото Тахо.
— Защо не дойдеш и ти? — попита го невинно тя.
— Не мога да се измъкна.
— Разбира се, че можеш, Спенсър, не ставай глупав. Беше жена, която никога не приемаше отрицателния отговор. Беше вече на двайсет и една години и по-изтънчена отвсякога. Постоянно го закачаше, че не я бе запознал с родителите си. Но той знаеше, че ако го направеше, нямаше да има отърване от тях, особено от баща му. Тя бе точно такъв тип момиче, за какъвто се надяваха някой ден той да се ожени и да се задоми. Но на трийсет години той смяташе, че още не е готов.