— Не всеки може да си вземе отпуск за цялото лято, скъпа — подразни я той; още лежаха в леглото. Знаеше, че след малко трябваше да стават, за да може да я отведе до апартамента на брат й, макар Спенсър да бе сигурен, че той знаеше за връзката им. Дори подозираше, че Елизабът сама му бе казала. — Работя здравата.
— И баща ми работи много, но си взема два месеца отпуск през лятото.
Лежеше в леглото и гледаше Спенсър с щастлив поглед. Сексът й доставяше удоволствие и внимаваше много с противозачатъчните. Нямаше никакво намерение да забременява. Дори и това понякога го дразнеше. Винаги мислеше за себе си, никога не рискуваше, освен ако сама не пожелаеше; на него би му било много по-приятно, ако се боеше да не забременее. Обаче Елизабът Баркли бе неуязвима.
— Аз не съм точно в положението на баща ти — ухили се той. — Или не си забелязала?
Тя все още го натискаше за политиката, но той й отвръщаше само със смях. Беше достатъчно зает във фирмата, а онази вечер тя бе доста впечатлена от очевидното уважение, с което се ползваше сред старшите съдружници.
— Почакай още няколко години, мистър Хил. Звездата ти още не е изгряла.
— Може би… но аз предусещам други възможности зад хоризонта.
Той се обърна към нея. Любиха се отново и, както винаги, бе хубаво, поне физически, ако не и другояче. Тъкмо затова понякога се чувстваше гузен. Чувстваше се като негодник, задето спеше с нея, без да е влюбен. Нещо му подсказваше, че би трябвало да е влюбен, само че не бе. Просто изпитваше силно желание, мислеше си той, и навярно това бе достатъчно, поне за момента.
— Е, какво ще кажеш за Тахо? — напомни му тя, докато палеше цигара. — Ела за седмица, за две, колкото успееш. Баща ми ще се зарадва много да те види.
— Не съм сигурен дали би се очаровал, ако ни видеше сега.
— Няма да се очарова — усмихна се тя и издуха дима към него, — прав си. Но татко е много старомоден.
— Какъв чудак! — ухили се Спенсър.
— Ти също си старомоден.
— Тъй ли? Аз — старомоден? — изглеждаше изненадан. — Какво те кара да мислиш така?
— Винаги имам чувството, че чакаш от небето да полетят гръм и мълнии, преди да решиш да постъпиш правилно. А доколкото това се отнася до мен, мистър Хил, то си е правилно. Нали знаеш, че това е всичко, което човек получава на този свят — добра компания, хубаво чукане, добри приятели, работа, която ти харесва. Няма нужда да чакаш мелодията на цигулките, арфите и гласовете на ангелите. Не в това е смисълът на живота. Бедата обаче бе в това, че той още вярваше, а тя — не.
— Може и да си права.
Погали я нежно по вътрешната страна на бедрото. Не бе убеден обаче в думите й. Все още вярваше в цигулките, арфите, гръмовете и мълниите. Тя го познаваше твърде добре и това го успокояваше. Но от време на време пак го спохождаше образът на онова дете, което бе видял за последен път преди две години, седнало на люлката, облечено в синята си рокля, загледано в него — сякаш този образ се бе запечатал завинаги в сърцето му. Още помнеше цвета на очите й, меката й кожа, когато докосна ръката й. Макар да знаеше, че това е лудост.
Елизабът го гледаше внимателно и той нервно се запита дали можеше да чете мислите му.
— Спенсър, скъпи мой, страхотен си в леглото, но в същото време си и един мечтател.
— Трябва ли да ти благодаря за първото и да помоля за извинение за второто?
Все още рязката й прямота понякога го дразнеше. При нея нямаше поезия, нямаше тайнство, само голи факти. Може би наистина трябваше да стане юристка.
— Не се извинявай, просто ела на езерото Тахо.
— Ако го направя, родителите ти ще си помислят, че се сгодяваме…
Това също го тревожеше. Елизабът Баркли не бе момиче, с което човек можеше само да си поиграе.
— Ще се справя с това.
— Какво ще им кажеш?
— Че си имал работа в Сан Франциско и съм те поканила на езерото. Как ти се вижда?
— Може да мине, само че баща ти никак не е глупав, нали?
— Да, но и аз не съм глупава. Няма да издам нищо. Обещавам.
Не искаше да я излага на опасност, но още по-малко искаше да излага себе си. Но докато се обличаха, се сети, че ако отидеше, би могъл да се отбие в долината Алигзандър и да посети семейство Уебстър. И навярно щеше да види Кристъл. Тази мисъл му хрумна толкова бързо, колкото бързо я прогони от ума си.
— Ще си помисля — обеща й той, докато я гледаше как се бършеше след душа.