— Не. Взел съм само ракетите си за тенис — беше ги напъхал между дрехите си.
— Няма значение. Братята ми ще ти заемат техните.
В интерес на истината той мразеше голфа, но не искаше да я обиди.
— Планирали сме още обща екскурзия, а майка ми настоява за селски танци.
— Значи ще е забавно. Все едно човек да иде на летен лагер. Ще получа ли тениска с името ми, изписано върху нея, скаутски нож и мешка?
— О, я млъквай — тя го целуна по врата.
С чанта в ръка той я последва към колата й. Бе чисто нов шевролет комби, с облицовани с дърво страници, който щяха да използват за летните си ваканции. Разказа му всичките новини за семейството си, съобщи му, че Йън и Сейра пристигнали предишния ден. Били в отлично настроение, а след като прекарат две седмици край езерото, щели да отлетят за Европа и да отидат на гости на родителите на Сейра в замъка им в Шотландия.
Къщата край езерото Тахо бил летният им дом и Елизабът го описа като много уютен. Беше един напълно аристократичен начин на живот.
След като хвърли багажа си в колата, Спенсър предложи да шофира той.
Сигурен ли си, че не си прекалено изморен?
Погледна го така, сякаш се тревожеше за него и той й се усмихна; радваше се, че дойде, независимо от всичките си опасения.
Никак обаче не бе готов да възприеме великолепието на лятната им къща. Беше огромна, каменна резиденция с безупречно поддържани ливади и с половин дузина къщички за гостите. Тези тъй наричани къщички бяха по-големи от жилищата на повечето обикновени хора.
Пристигнаха след полунощ, но лакеят ги очакваше с горещ шоколад и сандвичи, които Спенсър веднага излапа. Малко по-късно дойдоха Йън и Сейра, заедно с по-големия брат на Елизабът — Грег. Бяха в отлично настроение след среднощното си къпане в езерото. Водата, твърдеше Сейра, била направо ледена. На следващия ден щяха да ходят на риболов и поканиха Спенсър да се присъедини към тях.
Беше спокоен, щастлив живот, изпълнен със смях и с интересни хора. Непрекъснато пристигаха гости от Сан Франциско и всяка вечер се даваха пищни вечери; цялата група се събираше около огромната трапезария и се подреждаше около дългата маса. На светлината на свещите Елизабът изглеждаше красива.
Спенсър има удоволствието да разговаря на няколко пъти надълго с баща й. Дори игра и голф с него, извинявайки се многократно за неумението си. Обаче съдията Баркли изглежда нямаше нищо против, харесваше му да разговаря с него и смяташе, че дъщеря му бе направила добър избор. Демонстрираше пред всички колко много харесва Спенсър.
А и самият Спенсър съжаляваше, когато седмицата му изтече. Мислеше да си тръгне един ден по-рано, но не му се искаше да ходи никъде. Не искаше дори да се връща в Ню Йорк и в юридическата си фирма.
— Защо не ги помолиш да ти отпуснат още една седмица? — предложи Елизабът; лежаха в катера и се печаха на топлото слънце.
Ала Спенсър се изсмя и я погледна. Въпреки безспорната й интелигентност, тя изглежда смяташе всички за толкова важни и влиятелни като баща й.
— Не мисля, че ще се зарадват много.
— Не бих искала да си отидеш — каза го тихо и в един миг го погледна тъжно. — Ще ми е самотно без теб.
— Заобиколена от семейството си и хиляди приятели? Не бъди глупава, Лиз.
Трябваше обаче да си признае, че и тя щеше да му липсва. Беше се отказал дори да ходи до долината Алигзандър, за да посети Уебстърови. Нямаше да му стигне времето, а и тук бе толкова приятно. Толкова приятно, че той бе започнал да си мисли, че я обича.
— Кога се връщаш в Ню Йорк?
През цялото време се бяха промъквали в стаята на единия или на другия в главната къща и сега мисълта, че щеше да я няма цял месец му се стори потискаща.
След Празника на труда10. И трябва да се връщам в проклетото училище.
Тя се претърколи по корем и го погледна тъжно.
— Каза го така, сякаш е затвор — засмя се тихо той, а тя се усмихна и нежно докосна с пръсти устните му.
— А не е ли? Без теб понякога ми се струва тъкмо като затвор.
Прииска му се тя веднага да се завърне в Ню Йорк. Вече бе сигурен, че иска да е с нея. Погледна я странно, питаше се дали не бе ударила мълнията. Остана заслушан във вътрешния си глас, чудеше се дали ще последва и гърмът.
— Е, и за какво толкова се замисли? — очите й се присвиха, питаше се разтревожена какво ли му бе на ума. Винаги бе тъй потаен.
— Мислех си колко много ще ми липсваш. Най-сетне езерото Тахо бе постигнало своето; това бе най-красивото място, което бе виждал, с високите борове и обширните езера, с красивите планини, които се издигаха около тях. Тук бе така приятно, тъй здравословно и близо до природата, че човек не можеше да не се чувства щастлив. Обичаше подобни места, искаше му се тази седмица да не свършва никога.