На другия ден младите излязоха на разходка с кола и спряха да обядват в Саусалито. Бе събота и всички се чувстваха в добро настроение, макар и да бяха изморени от снощното празненство. По-късно щяха да вечерят навън и може би — щяха да потанцуват малко, докато родителите им щяха да прекарат една спокойна вечер в клуба Бохемиън. В понеделник всички щяха да си заминат, сгодената двойка и семейство Хил — в Ню Йорк, съдията Баркли и мисис Баркли — във Вашингтон. Оставаха им само два дни и две нощи и те искаха да им се насладят.
— Партито снощи беше страхотно, нали? — попита Йън своя бъдещ зет. Наслаждаваха се на гледката на залива от Саусалито.
— Знаменито бе.
Спенсър още се чувстваше замаян, сякаш събитията ставаха насън. Всичко му се виждаше нереално — хората, градът. И в един момент той пак си помисли да посети приятелите си в долината Алигзандър. Но отново нямаше време. Гостуването им наистина бе във вихрено темпо.
— Чакай само да видиш каква сватба ще спретне майка — Сейра щеше да е помайчима на Елизабът за венчавката.
Всички се върнаха у дома да починат малко следобеда, а, когато отново излязоха вечерта, бяха все така в приповдигнато настроение. Сейра бе облечена в страхотна розова сатенена рокля, а Елизабът носеше тъмносиня, шифонена рокля, която си бе купила в И. Манин. Каза, че отивала на годежния й пръстен; Спенсър се усмихна и я целуна.
Вечерята бе великолепна, сетне отидоха да пийнат и да се насладят на панорамната гледка в „Топ ъв дъ Марк“. Спенсър се взря в блещукащата в светлини нощ и стисна ръката на Елизабът.
Гледката беше красива, тя също бе красива и той я обичаше.
Останаха до към единайсет, а като си тръгваха, Йън каза, че бил чул за страхотно малко заведенийце, в което можели да потанцуват. Било съвсем наблизо, а имало дори и програма. Групата веднага обяви, че идеята била страхотна, качи се в колата и пое към адреса, който Йън им даде.
Изглеждаше на малък, уютен, нощен клуб и макар, когато пристигнаха, да бе пълен, след солиден бакшиш от страна на Спенсър, оберкелнерът им намери маса. Малък оркестър свиреше Чаровна вечер и Спенсър притисна силно Елизабът на дансинга. Обичаше да усеща присъствието й близо до себе си и, когато седнаха отново край масата си, той хвана ръката й.
Тъкмо тогава залата притъмня и на сцената излезе момиче с микрофон в ръка. Беше облечено в светлосиня сатенена рокля, а русата коса почти закриваше лицето му. Но прожекторът я улови в снопа си и я освети силно. Спенсър затаи дъх, докато я гледаше. А когато започна да пее, имаше чувството, че ще припадне — сърцето му бе сякаш стегнато в менгеме.
Беше Кристъл.
Беше дори по-хубава, отколкото си я спомняше; не можеше да мисли за нищо, докато тя пееше. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна, а тялото, излято в сатенената рокля, имаше форми, които той дори не бе й подозирал. Само че не тялото й го привличаше; лицето, което го бе преследвало в мислите му, очите, които помнеше тъй отчетливо, с техния цвят на августовско небе. Гласът й сякаш разкъсваше с тъгата и мъката си душата му, усещаше това почти физически с присвиването на стомаха си.
Взрян в нея, той почти не дишаше, дори не забелязваше, че Елизабът го гледа. Искаше му се този миг никога да не свършва, ала най-накрая тя излезе, залата отново бе осветена и музиката засвири отново парчета, на които можеха да танцуват.
Спенсър обаче дори не можеше да разговаря с компанията си. Всичкото, което му се искаше да направи, бе да протегне ръка и да докосне Кристъл. Елизабът забеляза, че лицето му бе силно пребледняло. Докато гледаше захласнат Кристъл, си бе изтеглил ръката от нейната, без дори да разбере това.
— Познаваш ли това момиче?
Бе намръщена, обезпокоена от начина, по който бе гледал певицата. Тя също се бе вгледала внимателно в момичето, но не откри у нея познати черти. От своя страна, поради светлините на прожекторите, тя не можеше да ги види добре и не знаеше, че Спенсър бе там, докато пееше за изгубена любов и за съсипан живот със сърцераздирателна убедителност.
— Не… не… аз… беше много добра, нали? — отпи голяма глътка от скоча си. Йън бъбреше със Сейра.
Много е хубава, ако това имаш предвид.
Елизабът изглеждаше раздразнена, почуди се дали той не се бе напил, но очевидно не бе това. Каквото и да му се бе случило, обаче, той бе изпаднал в хипнотично състояние и сега изглеждаше като поразен. Отново я покани да танцуват, но сетне бе странно мълчалив и малко по-късно те си заминаха. Беше вече един и половина след полунощ и, когато Йън каза, че бил уморен, всички се съгласиха, че бе време да си тръгнат.