Спенсър води празни разговори с тях в колата и Елизабът усети, че бе разсеян. Изчака да се върнат у дома и тогава го попита отново, като го гледаше право в очите.
— Спенсър, тази певица в ресторанта, в който ни заведе Йън… познаваш ли я?
— Не — отвърна тихо той. Знаеше, че трябваше да излъже. Тя нямаше да разбере, дори той не разбираше. Никога не бе го разбирал. Ала чувството си беше живо.
Дори и повече от живо. — Просто ми заприлича на една позната.
— Никога не си ме гледал по същия начин.
Тя за пръв път му бе наистина ядосана, а той не знаеше какво да й каже.
— Не ставай глупава…
Опита се да отхвърли всичко и я целуна за лека нощ.
Тази вечер обаче тя не дойде в стаята му, което бе добре дошло за него. Мина цял час, преди да си легне. Стоеше и се взираше в залива, мислеше си за Кристъл. Бе толкова по-красива, отколкото я помнеше, и в нея имаше нещо трогателно. Знаеше, че бе само една песен, ала все пак усещаше какво се крие зад нея: болката и мъката, самотата… сякаш още я чуваше сега… ведно с гърма и мълниите.
Усмихна се на себе си, като си помисли за ангелските гласове, цигулките и арфите. Беше истинска лудост и той я осъзнаваше.
Ала като затвори очи тази нощ, единственото, което виждаше, бе Кристъл.
Двадесета глава
В неделя сутринта Спенсър слезе рано на закуска, поговори си свободно със съдията Баркли и Йън, докато си хапваха бъркани яйца, препечен бекон и сръбваха кафе.
Също като майка си, Елизабът закусваше в стаята си и затова не се видя с бъдещия си съпруг до късната утрин. Не споменаха нищо за предишната вечер, тя не го попита отново за Кристъл, но вечерта той усети известно напрежение помежду им.
Беше последната вечеря със семейството й, на сутринта всички отлитаха за Ню Йорк. И Спенсър изведнъж изпита силната уплаха, че повече нямаше да има възможността да се върне и да види Кристъл. Мислеше си затова през целия ден, а следобед позвъни по телефона. Казаха му, че вечерта При Хари щял да бъде отворен. Тогава взе тайно решение; чувстваше се ужасно да излъже Елизабът, но се налагаше.
Излезе от малката стая, в която бе телефонът, усмихна се спокойно и й каза, че позвънил на приятел от университета.
— Искаш ли да го поканиш да пийне с нас?
Вече се бе поуспокоила. През целия ден Спенсър се бе държал мило с нея и тя реши, че предишната вечер се бе държала глупаво. Нямаше за какво да се безпокои, навярно си бе пийнал малко повече и момичето просто му бе харесало.
Ала Спенсър поклати глава.
— Казах му, че ще се отбия след вечеря.
Не я покани обаче да отиде с него. И без това тя трябваше да приготвя багажа си, а и беше нужно да поговори с майка си за венчавката. Имаха да обмислят сума неща, преди Елизабът да се върне отново във Васар.
Вечеряха рано и бащата на Спенсър вдигна тост за нея. Атмосферата след прекарания чудесен уикенд бе топла и приятна. Ала сватбата бе сякаш на светлинни години оттук. Никак не й допадаше идеята да завърши годината си в колежа, макар Спенсър да я уверяваше, че времето щеше да отлети бързо.
Спенсър излезе от къщата в девет часа и взе такси до ресторанта. Пътува мълчаливо, взрян навън през прозореца, изпълнен от чувството на голяма вина. Току-що се бе сгодил, а ето че тичаше да се срещне с друго момиче. Дори не би могъл да си представи, че щеше да постъпи така с нея, обаче въпреки това знаеше, че преди да замине, трябваше да се види с Кристъл; или поне да опита. Може би се бе променила още повече, отколкото той си мислеше, може би бе само една хубавичка смотанячка, може би дори бе станала проститутка.
Искаше му се да е така — да бъде евтина, отегчителна и глуповата. Искаше му се да няма нищо общо с онова, което си бе мечтал за нея. Искаше, най-накрая, да бъде в състояние да я забрави.
Но преди да го направи, трябваше да я види отново — само веднъж, каза си той, като плати на таксито и бързо влезе в При Хари.
Поръча скоч и зачака тя да се появи отново на сцената. Реши да не я безпокои, преди да е свършила с пеенето. Искаше да я чуе още веднъж.
И когато тя се появи на сцената, дъхът му отново секна. Песента й отекваше право в дълбините на душата му. След като слезе от сцената, той помоли оберкелнера да й отнесе бележка. В нея й напомняше за срещите им в долината Алигзандър, за сватбата на сестра й и за кръщенето на бебето й. Беше му неприятно, като предположи, че тя може и да не го помни.
Ала тя дойде в залата на ресторанта, спря се, взряна в него за миг; изражението й бе такова, сякаш виждаше призрак. Той стана и моментално разбра, че и тя бе пазила спомена с години, досущ като него.