— Ела и ми помогни да преместим масите, синко. Има още работа за вършене навън.
Бяха подредили дълги маси с бели ленени покривки, останали от сватбата на майка му преди половин век. Гостите щяха да се нахранят под сенките на огромните дървета, които обрамчваха къщата на ранчото.
Тад Уайът надникна в стаята на Джарид и го видя да лежи и да разглежда списание, пълно със снимки на жени.
— Мога ли да те обезпокоя за малко и да ми удариш едно рамо, синко?
Джарид скочи на крака, нервно се усмихна. Връзката му бе накриво, а косата му бе пригладена назад с помощта на подхранващия крем, който бе купил от Напа.
— Разбира се, тате. Съжалявам.
Внимателно, за да не разроши старателно приготвената му прическа, Тад прегърна момчето през рамо със силната си ръка. Виждаше му се странно, че едно от децата му щеше да се жени толкова скоро. В ума му те си бяха още бебета… спомняше си как Джарид се мъчеше да проходи… как гонеше пилетата… как падна от трактора, когато бе на четири годинки… как го учеше да шофира, като бе седемгодишен… как ходеха заедно на лов, а той не бе по-висок от пушката…
А Беки, съвсем малко по-голяма от него, вече се омъжваше.
— Хубав ден за сватбата на сестра ти.
Той погледна небето и се усмихна на сина си, а сетне посочи на Джарид и на трима от работниците в ранчото къде да поставят масите.
Мина половин час, докато всичко бе подредено така, че да му хареса, после той се върна в кухнята да пийнат нещо студено с Джарид.
Кристъл вече я нямаше, нямаше и помен и от другите жени. Сега всички те бяха в стаята на Беки и Кристъл, възклицаваха за роклята, въздишаха и бършеха очи, като видяха Беки най-сетне в цялото й великолепие от дантели и газ. Красива булка беше, както и повечето момичета. Всички се тълпяха около нея, пожелаваха й всичко най-добро, правеха завоалирани намеци за брачната нощ. Тя се изчерви силно и се обърна към Кристъл, която тъкмо навличаше в ъгъла обикновената си рокля.
Тази рокля не даваше повод за възклицания, но тъкмо поради абсолютната си простота само подчертаваше още повече красотата й. Скъпоценните найлонови чорапи си бяха вече по местата, а белите лачени обувки без токове не увеличаваха и без това значителната й височина. Тя си стоеше тихо в ъгъла — със снопа си руса коса и с малкото си венче от бели рози изглеждаше почти като ангел. За разлика от нея Беки бе сякаш прекалено навлечена, прекалено гримирана и направена и далеч по-малко поразителна. Кристъл сякаш бе застинала в онзи рядък момент между детството и женствеността, в нея нямаше нищо изкусно, нищо ъгловато или остро, присъстваше само неуловимата мекота на удивителната й хубост.
— Е… Кристъл също е много красива — рече една от жените, сякаш ако човек използваше изтърканите думи, можеше някак си да наруши нейната ослепителност.
Но не, Кристъл си беше онази, която бе, и нищо не можеше да разруши излъчването й, дори и обикновената рокля, с която бе облечена. Когато човек я погледнеше, забравяше всичко друго, освен грациозната й походка и невероятното й лице под ореола от невинни, бели цветя. Беки също носеше бели рози, но жените в стаята трябваше да се насилят, за да се обърнат и да заахкат и заохкат отново по нея. Нямаше две мнения. Красавицата бе Кристъл.
— Най-добре да тръгваме — рече накрая Оливия и поведе жените навън, където мъжът й и Джарид вече ги очакваха. Щяха да пътуват до църквата в отделни коли. На самата венчавка щяха да присъстват малко хора, приятелите щяха да дойдат на обяда след нея, само неколцина бяха поканените за църковната служба.
Тад гледаше как жените слизат по стъпалата на верандата — бъбреха, смееха се, кикотеха се като млади момичета. Това му навя спомена за собствената му венчавка.
Оливия бе красива в булчинската рокля на майка си, ала това бе толкова отдавна. Сега изглеждаше уморена и похабена, толкова различна. Животът им никак не бе бил лесен, особено тежко бе по време на Депресията, но всичко това бе вече минало. Ранчото вървеше добре, децата бяха почти израсли, чувстваха се сигурни и щастливи в малкия свят на усамотената долина.
Той затаи дъх, когато Беки застана на верандата — изглеждаше свенлива и горда, воалът закриваше лицето й, букетът от рози трепереше в ръцете й. Беше красива и той усети как в очите му припарват сълзи.
— Не е ли истинска картинка, Тад? — прошепна гордо Оливия, доволна от въздействието на голямата им дъщеря върху мъжа й.
С години се бе опитвала да го накара да заобича Беки по-силно, но само Кристъл топлеше изцяло душата му… Кристъл… с нейните непредвидими реакции и с необременената й с нищо грациозност, с която го следваше по петите. Но сега Беки най-сетне го бе постигнала.