Беше облечена в обикновена бяла копринена рокля, а с разстланата върху раменете й бледоруса коса изглеждаше като ангел.
Гледа го дълго, преди да проговори. Гласът й бе по-гръден, отколкото го помнеше, беше висока и грациозна. Никога не бе виждал очи като нейните, тъй изпълнени с болка и с любов, очите на кошута, спомни си той, която плахо излиза от гората.
Той й протегна ръка, а когато тя я пое, си помисли, че ще се стопи при допира й. Трябваше да се насили, за да пусне ръката й. Единственото, което искаше, бе да протегне ръце и да я прегърне. Бе същото чувство, което се бе събудило у него и преди, ала тогава тя бе само дете.
— Здравей, Кристъл — усети, че гласът ме потреперва и се запита дали го бе разбрала. — Отдавна не сме се виждали.
— Да, така е — усмихна му се свенливо. — Аз… не мислех, че сте ме запомнил.
И той си бе помислил същото за нея; не й каза обаче, че никога не я бе забравил.
— Разбира се, че те помня.
Опитваше се да се държи с нея като с дете, но това вече не минаваше. Вече нямаше нищо детинско у тази Кристъл, облечена в тясната рокля, която Пърл й бе помогнала да си купи с парите, които Хари им бе отпуснал за костюми. А разходите му си струваха. Хората бяха започнали да идват в ресторанта, само за да видят Кристъл.
— Можеш ли да седнеш да поговорим за малко?
— Разбира се — тя седна на стола до него, предстоеше й да излезе на сцената чак към полунощ.
— Кога дойде в Сан Франциско?
Опитваше се да си спомни на колко години бе тя, пресметна, че не би могла да е на повече от осемнайсет, макар да изглеждаше доста по-голяма. Веднага долови, че животът не бе бил благосклонен към нея. Усещаше го и по начина, по който пееше, а сега го видя в очите й, докато му отвръщаше. В тях имаше нещо прикрито, нещо ужасно и болезнено, той го почувства и без тя да му го казва; все едно, че знаеше, а той винаги бе знаел всичко за нея. Тя бе все едно част от него. И също както преди две години, той почувства как безвъзвратно го привлича тя. Точно от това се бе страхувал.
— Дойдох миналата пролет — му отговори. — Тогава бях сервитьорка, но вече цяло лято пея.
— Пееш още по-добре, отколкото преди.
— Благодаря — чувстваше се смутена от него. Всичкото, което искаше, бе просто да си седи там и да го усеща близо до себе си. — Не е трудно. Предполагам, защото ми харесва.
Думите им обаче комай не означаваха нищо. Продължаваха да се гледат и всеки да се пита какво ли мислеше другият. Той повече не можеше да се сдържа, искаше да научи как бе тя, защото усещаше, че с нея се бе случило нещо.
— Добре ли си? — гласът му бе нежен и тя бе трогната от въпроса му. Никой не я бе питал за това, не и по начина, по който го стори той. Никой, при това от много, много време насам, и когато понечи да отговори, очите й се насълзиха.
— Добре съм.
А сетне, усещайки, че имаше още нещо, той попита:
— Какво те накара да се преместиш в Сан Франциско?
Тя се колеба дълго, сетне въздъхна, отметна косата си през рамо и в този момент отново заприлича на дете, същото дете, което бе разговаряло с него, седнало на люлката си — на друго място, по друго време.
— Баща ми почина. Това промени много неща за мен.
— Майка ти да не е продала ранчото?
Тя поклати глава и едва не се задави от следващите си думи.
— Не, сега го върти Том.
— А брат ти?
Спенсър още го помнеше — рошавото, дългокрако момче, което обичаше да се закача със сестра си. Помнеше го как дърпаше Кристъл за косата, как тя го налагаше на шега. Тогава и двамата бяха все още деца.
— Джарид почина миналата пролет.
Тя едва успя да изрече тези думи. Спенсър я гледаше втренчено. Трудно й е било, но тя не му каза колко много, много по-тежко бе било всъщност. Нито пък — за смъртта на Джарид. За причините. Че вината бе нейна. Все още смяташе така.
— Съжалявам… злополука ли бе?
Не би могъл да почине от болест. Бе прекалено млад. Спенсър бе целият съчувствие, докато тя се поколеба и сетне кимна. Гледаше ръцете си, за да не гледка Спенсър, сетне бавно вдигна очи и той едва не се строполи, като видя силата на онова, което изразяваха те. Бе ярост, омраза и страх, ведно с изгубени мечти. Той полека взе ръката й в своята и я задържа.
— Том го застреля — погледът й го пронизваше като мълния.
— Боже мой… на лов ли са били? Какво се случи?
— Не.
Тя бавно поклати глава, не можеше да му каже всичко. Не можеше да му каже, че Том я бе изнасилил. Не бе казала на никого, освен на Бойд и Хироко, и знаеше, че нямаше да каже на никого оттук нататък. Щеше да живее сама с този срам до края на живота си.