— Обичам те, Спенсър — тя прошепна думите, сякаш се страхуваше, че повече нямаше да има възможност да ги произнесе, и той отново усети как сърцето му се топи. Как би могъл да й каже за момичето, за което щеше да се жени?
Той я обгърна с ръце и я притисна до себе си. Искаше да останат така завинаги.
— Аз също те обичам… о, Господи, Кристъл… обичам те…
Как можеше да й го каже? Не можеше да й обещае нищо, всичко, което можеше да направи, бе да я притисне в един кратък миг, а на сутринта да се върне с Елизабът в Ню Йорк.
Но трябваше ли да го прави? Защо не би могъл да има Кристъл, вместо Елизабът? В това нямаше нищо лошо. И в един ярък, светъл миг, той знаеше с абсолютна сигурност, че винаги я бе обичал. И без значение какво щеше да му струва това сега, той трябваше да й го каже.
— Обичам те от мига, в който те срещнах.
Беше му хубаво само да изрече тези думи, сякаш бе чакал всичките тези три години да я намери и да й ги каже. Нищо друго нямаше значение сега. Нищо и никой.
Тя се отдръпна да го погледне, все още усмихната. Детето, което бе срещнал някога на люлката, бе израснало и се бе превърнало в жена. Притиснал я до себе си, той усещаше колко отчаяно я обичаше. Не можеше да се обясни с никакви думи, с никакъв разум. С нищо. Единственото нещо, което искаше, бе тя.
— Мислех си за теб през цялото време… бе толкова хубав, като дойде в ранчото, с онези бели панталони и червената си връзка.
Той дори не помнеше с какво е бил облечен тогава, но тя си спомняше, тъй както той помнеше бялата рокля, с която я бе видял за пръв път, и синята — при второто му посещение. Сетне, сякаш прочела мислите му, тя го погледна и го попита отчаяна:
— Кога се връщаш в Ню Йорк?
— Утре заран.
Сега това му звучеше невъзможно. Всичко, което желаеше, бе да остане тук, при нея. Завинаги. Ала му предстоеше да преосмисли целия си живот. И да се съобрази с Елизабът. Сега обаче това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Освен Кристъл. Нея бе чакал и затова не се бе обвързвал толкова дълго. Сега вече знаеше защо бе така. Към това се бе стремил непрекъснато. — Никой не би съзрял смисъла в това, освен него, докато я държеше в прегръдките си.
— Ще се върнеш ли отново в Калифорния? — когато го попита, сърцето й биеше силно.
— Да.
Погледите им се срещнаха и не се откъснаха задълго. Трябваше вече да се връща. Щеше да се наложи да търси сума обяснения. Ала за да бъде с нея, би преминал и през огъня.
— Ще се върна веднага, щом мога. Първо трябва да уредя някои неща в Ню Йорк. Но ще ти се обадя.
Накара я да му запише телефонния си номер, сетне отново я целуна и усети сладостта на устните й като обещание за собственото си бъдеще. Бъдеще, което очакваше с нетърпение, а не със страх.
В този миг той вече не изпитваше съмнения.
Набързо надраска името на юридическата фирма, в която работеше, телефонния номер, записа си адреса й, сетне я прегърна за последен път. Не искаше да я оставя. Чувстваше се така, сякаш цялото му бъдеще вече бе подредено и този път то бе бъдеще, което той бе искал.
— Не искам да си тръгвам… — прошепна той в косите й.
Притисна я силно, а тя притвори очи, припомняйки си колко хубаво бе да те прегърне някой, който те обича. Чувстваше се в безопасност и щастлива само като бе до него, но не смееше да повярва на чутото. Беше като сбъдната мечта и толкова хубаво, че се плашеше.
Ами ако не се върнеше? Ако изчезнеше?
Ала тя знаеше, че той няма да го направи. Отдръпна се от него, и за двамата това бе като физическа болка. Тя го погледна, сякаш се опитваше да запечата в съзнанието си ида запази завинаги образа му. Или поне докато се върнеше. Как ли щеше да преживее до този момент.
— Обичам те, Спенсър!
— Не го казвай толкова тъжно.
— Страх ме е — бе откровена с него. Чувстваше инстинктивно, че има от какво да се бои.
— От какво?
— Ами ако не се върнеш?
— Ще се върна. Обещавам.
Каза го от все сърце. Всяка фибра от съществото му сякаш живееше нов живот, изпълнена с надежда. Тя бе всичко, което той искаше.
— Обичам те, Кристъл!
Отведе я до вратата и отново я целуна. Тя се притисна към него и в следващия миг вече я нямаше.
Мина на пръсти покрай апартамента на мисис Кастаня.
Той я чуваше как тича по стълбите, от улицата видя как запали лампата в стаята си. Дойде до прозореца, помаха му, а сетне, като човек, който бе открил мечтата си, той пое пеша към къщата на Бродуей.