В един миг на лудост той си помисли да влезе в стаята на Елизабът и да й разкаже всичко. Трябваше обаче да обмисли нещата и да говори с нея на дневна светлина, за да не го помисли за пиян или полудял. Знаеше, че е по-трезв отвсякога, знаеше и съвсем точно какво желаеше.
Единственото, което трябваше да стори, бе да измисли как да го получи.
Двадесет и първа глава
Когато той слезе долу на следващата сутрин, всички се бяха събрали около масата за закуска. Родителите му, Елизабът, всички от семейство Баркли. Щеше да е най-подходящият момент да им каже онова, което възнамеряваше да им рече. Ала като влезе в стаята, чисто обръснат и пребледнял след само два часа сън, той не намери сили да прекъсне оживения им разговор.
— Сигурно си се върнал ужасно късно снощи — прошепна му Елизабът, като продължаваше да следи разговора между баща му и майка й.
Всички бяха готови да вземат самолетите си и семейство Хил хапваха за последно със семейство Баркли. Всички обсъждаха плановете за сватбата и той изпита непреодолимото желание да им изкрещи, но успя да се сдържи. И изведнъж му се стори, че не това бе най-подходящото време или място да им каже за Кристъл. Спенсър изведнъж разбра, че бе длъжен да съобщи първо на Елизабът, и то насаме.
Наля си чаша чай от сребърния чайник и мълчаливо заслуша разговора. Йън пръв забеляза това и се засмя, не можеше да пропусне възможността да го подразни.
— Да не би бъдещият ми зет да е махмурлия? Знам как е с университетските приятели. Всеки път като се срещна с тях, Сейра ме заплашва с развод.
— Изобщо не е вярно! — не премълча Сейра и сърдечно му се усмихна. — Случи ми се само веднъж, когато те арестуваха.
Компанията се разсмя безгрижно, всички, освен Спенсър, който изглеждаше необяснимо нещастен.
— По-весело, синко! Ще се почувстваш по-добре, а и в самолета можеш да пийнеш едно.
Ала не от питие имаше нужда той, нуждаеше се от Кристъл.
След малко се сбогуваха със семейство Баркли. Те щяха да летят направо за Вашингтон. Забележително бе, че съдията Баркли изобщо бе успял да се измъкне. Той рядко пропускаше и ден във Върховния съд, ала този път причината бе важна. Бе готов да лети и до луната за годежа на любимката си.
Елизабът почти не разговаря с него до качването им в самолета, след което го погледна сериозно. Усещаше, че нещо с него не бе наред, никога не го бе виждала тъй мълчалив и нещастен.
— Да не би да се е случило нещо?
Това бе чудесно въведение към темата, но той не посмя да се възползва от него. Родителите му седяха на същия ред, оттатък прохода между седалките, и той искаше да избави Елизабът от неудобството да чуе истината в тяхно присъствие.
Той поклати неубедително глава и Елизабът се обърна настрани, да погледа през прозорчето. Беше обезпокоена от него, но повече не го попита. Малко по-късно тя заспа. Чувстваше се гузен, само като я гледаше. Ала не бе и дотам гузен, че да се стигне до сватба. Не я обичаше. Сега вече знаеше това. Бе прекалено влюбен в Кристъл.
Още чувстваше коприната на косата й по бузата си, устните й върху своите… докосването на ръката й… имаше чувството, че ще полудее, докато пристигнат.
Бе обещал същата вечер да откара Елизабът в Поукипси. А се страхуваше да остане насаме с нея. Знаеше, че трябваше да й каже истината, но не искаше да я нарани. Мисълта за това колко шашардисани щяха да са родителите му и колко бесни щяха да са семейство Баркли на предателството, го потискаше много. Трябваше обаче да понесе всичко това. И той дори имаше желанието да го понесе.
Родителите му, Йън и Сейра взеха заедно такси за Ню Йорк, а той взе собствената си кола, която бе оставил на летището. Постави багажа на Елизабът и своя в багажника и подкара. Първите няколко мили преминаха в мълчание, но най-накрая Елизабът вече не можеше да се стърпи.
— Спенсър, какво се е случило? Какво стана снощи! Беше напълно в ред, когато излезе.
А сега не се чувстваше добре. Беше очевидно и за двама им, но само той знаеше причината. Знаеше също, че трябва да й каже.
В един миг Елизабът си спомни певицата, която бяха слушали събота вечер в При Хари, спомни си изражението на лицето му и се запита дали това имаше нещо общо с настроението му. Не, не бе възможно. Дали пък наистина не бе възможно? Изглеждаше така, сякаш щеше да умре на стола си, като я видя.
— Има ли нещо, което би трябвало да науча?
Тя го погледна, а той дълго се взира право пред себе си, преди да заговори. Без да каже нищо, спря колата до пътя и се обърна да я погледне. Беше измъчен и блед, чувстваше се като побъркан. Странно спокойна, тя очакваше той да проговори.