— Не мога да се оженя за теб.
Не можеше да си повярва, че изрече тези думи. Но го бе сторил. Още по-невероятно бе изражението на Елизабът. Тя сякаш само се бе заинтригувала, не изглеждаше дори разтревожена.
— Би ли ми казал защо?
— Не съм сигурен дали бих могъл.
Не искаше да й каже, че не я обича. Щеше да бъде прекалено жесток удар и не беше честно. Тя не бе виновна, че не бе Кристъл. Не бе нейна вината, че не той не бе чул гръмотевици и светкавици, когато я бе срещнал. Тя можеше да му предложи всичко. Бе интелигентна, и привлекателна, произхождаше от добро семейство, беше му забавно с нея, харесваше я. Ала просто не я обичаше.
— Просто знам, че не мога да се оженя за теб. Никога няма да сме щастливи.
Тя го погледна и в един миг на него му се стори, че на нея това й се видя забавно.
— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала. Единственото, което не съм предполагала, че си бил страхливец.
— Какво общо има това? — изглеждаше още по-жалък отпреди.
Тя запали цигара и го загледа.
— Има много общо. Теб те е шубе, Спенсър Хил, и си прекалено уплашен да си го кажеш и да се измъкнеш. Готов си да се откажеш от всичко и да избягаш като заек. Но всеки може да се изплаши… и какво? Бъди куражлия, за Бога! Бъди мъж. Иди се напий някъде, поплачи си с приятели, но си понеси дела. Не мислиш ли, че е нормално един мъж да изпита същото, което изпитваш и ти? — Само че не всеки мъж бе влюбен в Кристъл. Хладнокръвието на Елизабът го плашеше. — Защо не си вземеш една седмица отпуск да се посъвземеш. Сетне, като си дойда за уикенда, ще поговорим за това.
— Елизабът… нещата не са толкова прости.
Той все още се въздържаше. Не искаше да й каже, че бе видял отново Кристъл… че бе влюбен в нея, още когато тя бе на четиринайсет години. Щеше да й се стори напълно луд. А и в интерес на истина, в момента, когато се опитваше да обясни на жената, за която бе сгоден, той се чувстваше точно такъв.
— Просто е, стига да поискаш да е така — тя му се усмихна и угаси цигарата си. — Защо не се престорим, че изобщо не сме водили този разговор?
Той въздъхна нещастен и се облегна на седалката, загледан навън, без да вижда нищо.
— Мисля, че ти си по-луда дори и от мен.
— Добре. Значи ще бъдем една добра двойка, Спенсър, нали така?
— Не, по дяволите, няма да бъдем! — той се обърна да я погледне. — Аз не съм това, което ти искаш, и никога няма да бъда. Не желая същите неща, които ти желаеш. Не искам слава и богатство, и влияние. Никога няма да бъда мъжът, който ти би искала да бъда. Не желая това.
— Ами какво ще стане с мен, щом сме взели да говорим за това? Говорим за това, което аз не съм, а не за това, което ти не си.
Винаги бе болезнено откровена и достатъчно умна, за да схване това, което виждаше, дори и да не знае причините.
— Ти нямаш нужда от мен.
Бе толкова неубедително обяснение за разваляне на годежа им, че дори Спенсър се почувства глупав като го каза.
— Разбира се, че имам нужда от теб. Но няма да седна да рева за това, нали, или може би това очакваш? А освен това аз, не щеш ли, те обичам, ако това изобщо има значение за теб. Но не, аз никога няма да бродя насам-натам и да се преструвам, че вярвам в небесни дъги и в чудеса, във видения за ангели, които ми свирят с арфи, за да ми съобщят, че те обичам. Харесваш ми. Мисля, че си умен и забавен, че можеш да стигнеш далеч, ако само се напънеш наполовина, а, когато стигнеш там, ще си прекараме страхотно. Това е всичко, което искам. Толкова ли е ужасно?
— Не е ужасно. Нищо не е ужасно. И ти не си ужасна. Аз също страшно те харесвам… но се нуждаем от много повече — гласът му бе прекалено висок в малкото пространство на колата, но на нея не й правеше впечатление. Той се бореше за живота си и тя не разбираше това. — Аз се нуждая от цигулки и от небесни дъги, и от арфи. Вярвам в тях. Може би съм безнадежден романтик, но ако се съгласим на нещо по-малко от това, след десет години… след пет… след две… горчиво ще съжаляваме.
— Освен това имаме и дяволски добър сексуален живот. Не го забравяй.
Каза го толкова откровено, че той се усмихна. А беше права. Затова още по-ненормално му се видя, че бе лудо влюбен в момиче, с което дори не бе спал. И изведнъж, докато слушаше Елизабът, а и себе си, той се запита дали мечтите за Кристъл не бяха чиста илюзия. С нея всичко бе само арфи и цигулки, и мечти, и спомени, и видения. Докато при Елизабът всичко бе реалност. Но той имаше нужда и от двете. Поне така си мислеше.
— Или сексът няма значение за теб, Спенсър? От това, което съм видяла досега, не бих рекла, че е така — тя му се смееше и той не можеше да не й се усмихне в отговор.