Каза го повече заради нейната репутация, отколкото заради своята, като че това имаше значение. Джордж дори не я познаваше.
— Моите съболезнования тогава. Не се тревожи, Спенсър. Ще я забравиш. Елизабът е страхотно момиче. Пък и какво по-добро от това да се сродиш със съдията Баркли?
Само за това ли мислеха всички? За това колко бе важно да си свързан с баща й? Спенсър го погледна и изведнъж Джордж разбра, че той говори сериозно.
— Казах на Елизабът, че искам да разваля годежа. Докато оставяше чашата си на масата, Джордж подсвирна.
— Прав си — наистина си луд. А тя какво каза? Спенсър само поклати глава.
— Не ще и да чуе. Смята, че съм най-обикновен страхливец и да спра да се вайкам.
Би могло да бъде и смешно, само че за Спенсър не бе.
— Най-малкото е свястна. Знае ли за другото момиче?
Спенсър нещастен поклати глава.
— Не съм й казал. Но мисля, че го подозира. Само дето не разбира колко е сериозна работата.
Джордж го погледна твърдо и рече:
— Не е.
— Да, така е. Влюбен съм в нея… в другата, де.
— Прекалено късно. Помисли сам. Помисли каква воня ще се разнесе, ако развалиш годежа.
— А ако не го направя? Да живея цял живот с мисълта за другата?
— Не, няма. Ще я забравиш — бе сигурен в думите си, но Спенсър не бе. — Налага се.
— И други хора са разваляли годежите си — Спенсър бе възбуден, а и не бе спал няколко нощи, поради което бе още повече потиснат.
Да, ама не и с дъщерята на съдията Баркли.
Джордж бе съвсем твърд и отношението му подразни Спенсър. Всички бяха дяволски впечатлени от фамилията й, а Спенсър никога не бе смятал това за важно. Беше й предложил брак, защото я харесваше, защото бе интелигентна и жизнерадостна, защото смяташе, че можеха да заживеят един интересен живот, а и в крайна сметка защото си бе наумил, че я обичаше. Което не бе вярно. Знаеше го още отначало. Тъкмо заради това цяла година не й бе предложил да се оженят. И сетне изведнъж бе решил, че бракът им ще е добро решение. Беше сбъркал и сега какво? Все още не знаеше отговорите.
— Защо това да е толкова важно, Джордж? Какво значение има кой е баща й?
— Да не би да се майтапиш? Ти не се жениш просто за едно момиче, а за един начин на живот, за име, за влиятелно семейство. В живот като нейния не можеш да влезеш и да излезеш просто хей така. Ще те принудят да си платиш по някакъв начин, а дори и да не го сторят, с теб е свършено — оттук до Калифорния.
При тези думи Спенсър си помисли за родителите си, колко щяха да се разочароват. Но не можеше да се ожени, само за да им достави удоволствие.
— Не бих могъл да преживея това, ако се наложи.
Наистина ли бе така? Ами ако Кристъл не бе подходящата съпруга за него? Ако всичко това бе само плод на юношеско увлечение? В крайна сметка той почти не я познаваше.
— Работата е в това дали обичам Елизабът или не! А истината, Джордж, е, че не знам. Как бих могъл да я обичам, когато съм влюбен до уши в друга?
— Смятам, че просто трябва да си го избиеш от главата и да дойдеш на себе си. Хайде, ще те черпя една вечеря. Ще пийнем по едно-две, ще си легнеш и, за Бога, повече нищо не й казвай. След няколко дни ще се почувстваш по-добре. Навярно е точно така, както ти го е казала. Въпрос на страх. На всеки може да се случи.
Спенсър обаче не бе съвсем убеден в това. Но поне тази вечер спа спокойно и на сутринта видя съобщение за годежа им в Ню Йорк Таймс, придружено с хубава снимка на Елизабът, заснета по време на церемонията по встъпването на баща й в длъжност във Вашингтон. Всичко отново му се стори съвсем реално и когато отиде на работа, се запита дали наистина Джордж не бе прав, дали не трябваше да избие Кристъл от главата си. Ала какво за Бога щеше да й каже! Че е сбъркал? Че в крайна сметка не я обичаше? Че се е наложило да се ожени за друга? Ами самата Кристъл? Тя се нуждаеше от него, най-малкото се нуждаеше от някого. Не бе честно спрямо нея и при мисълта да я остави сърцето му се свиваше от болка.
Нямаше, обаче, нужда да й казва нищо.
В същия ден, в Сан Франциско, Кристъл видя съобщението във вестниците. Той дори и не бе помислил за подобна възможност, докато се бореше с дилемата си.
Тя вечеряше с персонала в При Хари, когато заинтригуваната Пърл й подаде Кроникъл. Ала тя не бе толкова учудена, колкото Кристъл, когато видя Спенсър да й се усмихва от страниците на вестника.
— Не бяха ли тук онзи ден? Мисля, че аз ги обслужвах — Пърл се замисли. Тя винаги се вълнуваше много от знаменитостите, за които четеше във вестниците. — Мисля, че бе в събота. Тя бе малко надута, но си спомням, че той бе много мил. Бе направо луднал по теб. Да беше видяла лицето му, докато пееше.