Кристъл усети как ръцете й станаха на лед, как пръстите й се разтрепериха, докато връщаше вестника. Бе прочела достатъчно. В съобщението се казваше само, че Спенсър Хил от Ню Йорк щял да се жени за дъщерята на съдията Баркли Елизабът, че двете семейства дошли в града за Деня на благодарността, за да отбележат случая и дали прием за четиристотин души в резиденцията на Бродуей. Хеда Хопър съобщаваше още, че празненството било невероятно, с черен хайвер и шампанско и можело да накара обитателите на Белия дом да завиждат, че Арти Шоу и оркестърът му свирили за младата двойка до малките часове. Сватбата щяла да се състои през юни, а роклята на мис Баркли щяла да бъде изработена от модистката Присила от Бостън.
Кристъл гледаше в чинията си и не можеше да повярва. Не бе й казал и думица за това, че се бе сгодил. Бе казал, че ще се върне в Калифорния. Беше я излъгал. Като си спомни всичко онова, което й бе казал, сърцето й се сви. Беше му повярвала.
— Чувала ли си нещо за него преди? — попита Пърл, дъвчейки внимателно. Напоследък пълнееше прогресивно, но още бе страхотна танцьорка.
— Не — поклати глава Кристъл и продължи да опразва чинията си. Бе още пълна, но вече не изпитваше глад.
Същата тази вечер тя пя от цялото си сърце, опитвайки се да не мисли за него, но това бе безнадеждна работа. Можеше да мисли само за него.
Но два дни по-късно, когато той й позвъни, тя едва не отказа разговора, добре, че мисис Кастаня настоя.
— Извънградски е — извика впечатлена тя. Когато най-сетне вдигна слушалката, ръцете на Кристъл трепереха.
— Да?
— Кристъл? — беше неговият глас и тя затвори очи. Не отговори известно време и той отново повтори името й, гласът му прозвуча разтревожен и разстроен.
— Да?
— Спенсър е.
— Моите поздравления.
Сърцето му едва не спря, когато чу тези думи. Веднага се досети — семейство Баркли бяха дали съобщението и в местните вестници. Искаше му се да й каже сам, но вече бе късно. Вече знаеше.
— Върнах се в Ню Йорк, за да разваля годежа. Кълна се. Дори й казах, веднага щом се върнах онази вечер.
— Предполагам, че и двамата сте решили, че не си искал да го правиш.
— Не, не е така… просто… не знам как да ти обясня…
— Няма нужда.
Искаше да му се ядоса, а и си му бе сърдита, но като го слушаше, изпита само огромна тъга. Бе изгубила толкова много хора, на които държеше, той бе просто поредният. Вече го нямаше. Бе извън нейния живот завинаги. Досущ като другите. Ала този път нещата биха могли да се развият и по-различно.
— Не ми дължиш нищо, Спенсър.
— Не е в това работата… Кристъл, аз те обичам… — бе направо ужасно да й казва това на фона на съобщенията във вестниците. — Нямам намерение да усложнявам нещата. Просто искам да го знаеш. Може би бяхме прекалено далеко един от друг. Нямахме възможността да се опознаем… — Това бе калпаво извинение. Той инстинктивно усещаше, че щяха да се разбират отлично, колко чудесно щяха да си паснат. Но бе избрал хладната реалност пред нежната илюзия. — Всичко страшно се усложни, когато се върнах тук.
Тя му се струваше тъй далечна и нереална, но като чуваше гласа й по телефона, страшно му се искаше да я прегърне отново и да я усети до себе си.
Тя плачеше безшумно. Искаше й се да го ненавижда, но не можеше.
— Сигурно е необикновена личност.
Той се поколеба за миг, искаше му се да й каже колко по-необикновена бе тя за него от Елизабът, но това бе невъзможно. Не можеше да го допусне.
— Много по-различно е от онова, което аз и ти изпитахме. Няма я същата магия.
— Тогава защо го правиш? — вече не го разбираше. Бе съвсем объркана.
— Да ти кажа честно и аз не знам. Може би защото ще стане страшно сложно, ако не го направя.
— Това не е достатъчна причина човек да се ожени.
И той го знаеше, но какво можеше да й отвърне.
— Знам. Знам, че звучи невероятно, но ще ти пиша, да разбера как си… или… мога ли да се обаждам по телефона?
Не можеше да понесе мисълта, че отново щеше да я изгуби из погледа си. Не и отново. Трябваше да знае дали тя бе добре, дали се нуждае от него, но тя не желаеше това.
Сълзите бавно се търкаляха по бузите й и тя поклати глава.
— Недей… нали ще се жениш. А и между нас никога не е имало нищо. Просто една мечта. Не искам да ми звъниш. Така само ще ми напомняш за онова, което никога не преживяхме.
Това, което тя каза, бе вярно, но все пак нежеланието й да поддържа контакт с него го потисна силно.
— Ще ми се обадиш ли, ако имаш нужда от нещо?
— Какво например? — тя се усмихна през сълзи. — Какво ще кажеш за договор с Холивуд? Разполагаш ли с някой договор?