— Разбира се… — усмихна се и той през сълзи. — За теб — всичко възможно.
Всичко, освен онова, което и двамата желаеха по-силно от самия живот. А той го съсипваше, защото бе решил, че Елизабът бе правилното решение. Но след като говори с Кристъл, той вече не бе толкова сигурен. Може би тя бе права за това, че не му даваше да й се обажда. Искаше му се да се метне в първия самолет и да пристигне при нея, но не можеше да го направи, трябваше да се опита и да постъпи справедливо с Елизабът. Дължеше й го.
— Предполагам, че някой ден името ти ще свети в неоновите надписи на кината… или ще си купувам плочите ти… — той бе убеден в думите си.
— Може би, някой ден…
Не за това, обаче, мислеше тя сега. Мислеше си за него и за това колко много щеше да й липсва.
— Радвам се, че те видях отново… дори и след всичко това… струваше си.
Дори и заради няколкото дни мечти. Поне го бе видяла. Бе го прегърнала и докоснала. А той й бе казал, че я обича.
— Не разбирам как можеш да кажеш това точно сега. Чувствам се като пълен идиот… особено след като научи първо от вестниците.
Тя сви рамене. Може би вече нямаше значение. Може би нищо нямаше значение. Той никога не е бил част от нейния живот. Беше само една мечта, от началото до края… но поне една красива мечта. Сетне, въпреки желанието си да бъде по-силна, тя отново се разплака; толкова болезнено бе да му каже сбогом със съзнанието, че бе завинаги.
— Надявам се да бъдеш щастлив.
— Аз — също — рече той, но никак не бе уверен в думите си. — Обещай ми, че ще се обадиш, ако имаш нужда от нещо. Сериозно говоря, Кристъл.
Знаеше, че сега тя нямаше никого другиго, освен Уебстърови, а те не можеха да й помогнат кой знае колко.
— Ще се оправя — усмихна се тя, борейки се със сълзите. — Нали знаеш, че съм корав характер.
— Да… знам го… но повече бих искал да не се бе налагало да си такава. Заслужаваш да те закриля някой страхотен човек…
Искаше да добави и бих искал това да съм аз, но щеше да е прекалено жестоко, а и безсмислено и за двамата.
Сетне, след като разбра, че нямаше повече нищо за казване, той рече:
— Сбогом, Кристъл, обичам те!
В очите му имаше сълзи и той едва чу шепота й, когато му отговори.
— Аз също те обичам, Спенсър…
Сетне слушалката замлъкна в ръката му и нея вече я нямаше. Завинаги.
Писа й веднъж, просто за да й каже колко съжалява, какво бе означавала тя за него. Много му бе трудно да обясни всичко това с думи, но писмото се върна неотворено и без отговор. Може би се бе преместила, но той не бе много сигурен в това. Тя бе достатъчно мъдра, за да не започва нещо, което никой от тях двамата не можеше да завърши. Знаеше, че трябваше да остави всичко това зад гърба си.
Беше най-трудното нещо, което изобщо бе правила, с изключение на заминаването й от ранчото и долината, но тя се застави да се опита да го забрави. Тя дори не искаше да пее онези песни, които бе пяла онази вечер, когато той дойде да се срещне с нея. Всичко й напомняше за него, всяка утрин, всеки ден, всяка нощ, всяка песен, всеки залез. През цялата последна година всичко, което бе имала, бяха мечтите й, ала сега знаеше далеч повече и затова бе още по-болезнено. Знаеше точно какъв бе цветът на очите му, мирисът на косата му, вкусът на устните му, докосването на ръцете му, тонът на гласа му, когато й шептеше. И всичкото това сега трябваше да бъде забравено. Целият й живот бе пред нея, а нямаше кого да обича.
Имаше обаче дарбата от Бога, както постоянно й повтаряше мисис Кастаня, а Пърл от своя страна й напомняше, че я чакаше Холивуд.
Сега обаче, останала вече без Спенсър, това не й се струваше изобщо важно.
Двадесет и втора глава
А при Спенсър нещата най-сетне се уредиха. Мислеше много за Кристъл, но бе решен да постъпи честно. За Коледа отиде с Елизабът в Палм Бийч и полека-лека започна да забравя отново. Мислеше си да й пише пак, но не го направи. Знаеше, че Кристъл иска да я остави на мира, чувстваше се и твърде виновен. А и Елизабът погледна през пръсти на цялата тази работа, досущ като на малък фал в обществото, който тя бе прекалено снизходителна да споменава отново.
Прекараха една чудесна Коледа и се върнаха от Флорида отпочинали и загорели. До сватбата им оставаха само шест месеца.
Обикновено Елизабът заемаше времето му с партита в Ню Йорк и с гостувания на родителите й във Вашингтон. През тази пролет не му оставаше много време да помисли за нещо друго, ала въпреки това твърде често го глождеха мисли за Кристъл, независимо от усилията му да се пребори с тях. Нямаше никакъв смисъл да подлудее по нея. Повтаряше си почти всеки ден, че бе постъпил правилно.