— Много си красива, скъпа — той целуна нежно дъщеря си, почувства как воалът докосва устните му, сетне стисна ръката й, докато и двамата се бореха със сълзите си.
Сетне този миг отлетя и те забързаха към колите, които щяха да ги отведат в църквата. А там тя щеше да стане мисис Томас Паркър.
За всички тях това бе голям ден, особено за Беки, но докато заобикаляше колата, за да седне зад волана, той изведнъж спря и усети пристъпа на същата болка, както когато я бе видял за първи път. Свенлива като кошута, в обикновената си бяла рокля, колеблива, скромна, с блеснала на слънцето коса, с очи с цвета на небето, Кристъл стоеше и го гледаше. Нямаше две мнения какво изпитваше той към нея, какво означаваше тя за него, какво бе била винаги за него. Тя също се спря за миг и двамата се усмихнаха един на друг. Винаги когато бе близо до него, се чувстваше силна, жизнена и обичана.
Той се усмихна на най-малкото си дете, то се мушна в колата, с която Джарид щеше да откара и баба им, и с бурен замах му хвърли една от розите си; с гърлен смях той посегна и я улови.
Това бе денят на Беки, нямаше нужда Оливия да му го напомня, но Кристъл си бе Кристъл. И тя бе всичко за него. Беше най-необикновената от необикновените.
Тя бе просто… Кристъл.
Втора глава
Церемонията бе обикновена, но симпатична — булката и младоженецът се заклеха във вярност в малката, бяла църква в Джимтаун. Беки бе хубава и горда в роклята, ушита от майка й, а Том нервничеше и изглеждаше прекалено млад в новия си син костюм, който бе купил за венчавката. Кум им бе червенокосият и с лице, обсипано с лунички, Бойд Уебстър.
Тад ги гледаше от първата пейка в църквата и си мислеше за това колко млади бяха те, едва ли не още деца.
Кристъл бе единствената свидетелка на сестра си, тя седеше отстрани и свенливо поглеждаше към Бойд, опитваше се да не гледа с подчертан интерес към жена му, седнала на по-задните редове.
Хироко бе облечена в обикновена зелена копринена рокля, носеше наниз от перли и бе обута с черни лачени обувки. Искаше й се да има колкото се може по-западняшки вид, макар Бойд да бе поискал да се облече с кимоно.
На тяхната сватба в Токио тя бе носила традиционното кимоно и изглеждаше като кукла с цветята в косите си, златната кама и портмонето си от брокат, пълно с монети, затъкнати в златистия й колан. Ала всичко това вече бе забравено, сега близките и приятелите на Беки присъстваха на церемонията, след която тя щеше да стане жена на Том.
Той целуна булката под одобрителните възгласи на Джарид, докато Оливия бършеше сълзите си с дантелената кърпичка, която бе запазила от собствената си сватба.
Всичко премина много добре, сетне поседяха малко пред църквата да се насладят на Беки и да побъбрят с приятели и роднини. Кумът потупа Том по гърба, той му се усмихна широко, всички се ръкуваха и целуваха, радваха се на простичкото празненство. Джарид хвърли шепа ориз над хората, докато те се качваха в колите, за да поемат към ранчото Уайът, където ги чакаше грижливо подготвяния с дни от Оливия, Минерва и съседките им обяд.
Веднага щом се върнаха у дома, Оливия нахлу в кухнята и заиздава нареждания на работниците в ранчото да изнасят подносите и таблите към масите, подредени отвън. Жените на надничарите също бяха наети да помогнат за сервирането и почистването след обяда.
Масите, отрупани с храна, сякаш се простираха до хоризонта — по тях бяха подредени пуйки и петли, печено телешко, ребра и шунка, черен фасул и сладки картофи, зеленчуци и салати, желирани меса и яйца, сладкиши, бонбони и плодови кейкове, както и огромната, бяла, специална торта на сватбата, поставена на отделна маса. Храната изглеждаше толкова много, сякаш щеше да стигне да изхрани цяла армия.
Тад помогна на мъжете да отворят бутилките с вино, докато Том се бе ухилил на съпругата си, а Бойд свенливо се усмихваше до тях.
Бойд бе симпатично момче с открито сърце и нежни очи и винаги бе обичал семейство Уайът. Сестра му Джини бе съученичка на Беки, а самият той помнеше Джарид и Беки като бебета, макар да не бе кой знае колко по-голям от тях. Но на двайсет и две години, с четири години война зад гърба си, той се чувстваше като старец пред тях.
— Е, Том, направи го, а! Как се чувстваш като женен мъж? — Бойд Уебстър се ухили широко на приятеля си, докато Том го погледна с нескривано доволство.
За Том Паркър женитбата с момиче от семейство Уайът определено бе крачка напред. Той с нетърпение очакваше да заживее в ранчото, да получи своя дял от добрите му печалби, ако не направо, то поне — индиректно, чрез по-добрия начин на живот. Тад го бе обучавал с месеци, обясняваше му всичко за царевицата, за добитъка, за лозята. Орехите носеха най-малката печалба в ранчото, но дори и тяхното прибиране не бе лека работа. Когато им дойдеше времето, всички в ранчото удряха по една ръка и пръстите им почерняваха целите от събирането и обелването им. През първите няколко месеца обаче Том щеше да помага на тъст си в лозята.