Докато онази вечер тя лежеше в леглото и се опитваше да забрави снимките, които бе видяла във вестниците, Елизабът и Спенсър си седяха край езерото и тихо си говореха. Родителите й отдавна си бяха легнали, бе късно, но винаги имаше какво още да си кажат. Разговаряха за някои от нещата, които баща й бе споменал: за лова на вещици на Макарти.
Спенсър бе изразил бурно несъгласието си с него. Смяташе, че множеството от обвиненията бяха несправедливи и сега Елизабът го дразнеше, наричаше го мечтател.
— Това са глупости, Елизабът. Комисията на Камарата на представителите се е заела да обвини маса хора, че са комунисти. Това е позорно.
— Какво те кара да смяташ, че са невинни? — усмихна се тя. Бе напълно съгласна с баща си.
— Не може цялата страна да е червена, за Бога! А и между другото, това си е лична работа на всеки отделен човек.
— Как можеш да твърдиш това при размириците в Далечния изток? Комунизмът е най-голямата заплаха за света днес. Нима искаш нова война?
— Не. Но ние не говорим сега за война. Говорим за отношенията в нашата страна. Какво стана с правото на избор на отделния човек? Ами с конституцията? — не обичаше да говори за политика с нея. Повече му харесваше да се любят, да се държат за ръце, просто да седят на лунна светлина. — Както и да е, аз просто не съм съгласен с баща ти — бяха спорили с часове, а и след дългия полет от Хаваите и шофирането до езерото, той се чувстваше изтощен. — Хайде да си лягаме.
— Аз все пак няма да се съглася с теб — засмя се тя.
— Може би не, но поне ще мислиш за нещо по-различно от политиката.
Тя се усмихна и го последва в къщата, но той бе прекалено уморен, за да се любят, а и завръщането в Сан Франциско отново го бе разстроило. Самото му присъствие в този град му напомняше за Кристъл.
Но на следващия ден тя бе далеч от мислите му; караха водни ски и вечеряха с приятели на семейство Баркли.
На следващия ден новините от Корея потресоха всички. Правителството нарече акцията полицейска, но на Спенсър това му прозвуча повече като обявяване на война. Обявена бе мобилизация на подлежащите на военна служба, свикваха се и запасняците. Още щом научи новината, той веднага разбра какво означаваше тя за него. А когато съобщи на жена си, тя бе ужасена.
— Какво си направил? — кафявите й очи бяха широко отворени, бе очевидно, че всеки момент щеше да се разплаче.
— Реших, че в крайна сметка това ще стане рано или късно, а и исках да си взема повиквателната.
Той бе в запаса, а вече свикваха запасняците. След броени дни той можеше да е вече на път за Корея.
— Не можеш ли да я върнеш?
— Не, твърде късно е вече.
Телеграмата, с която го привикваха отново във въоръжените сили, го чакаше вече в службата му. Джордж Монтгомъри му се обади следобеда и Спенсър съобщи новината на Елизабът с мрачен поглед. Не се страхуваше да отиде в армията. Донякъде дори го желаеше, но страшно му бе мъчно за нея. Бяха женени само от две седмици, а ето че той заминаваше за Корея. Наредено му бе до два дни да се яви във Форт Орд в Монтерей. Елизабът бе потресена, а съдията Баркли придоби мрачно изражение, когато научи новината.
— Искаш ли да се опитам да те измъкна, синко?
— Не, сър. Благодаря. Служил съм и преди в Пасифика. Няма да е честно да пренебрегна дълга си.
Той бе твърдо убеден в това, но вечерта Елизабът се бори с него със зъби и с нокти. Току-що се бяха оженили и тя не искаше да го изгуби.
Но Спенсър бе непоколебим.
— Сигурен съм, че това ще свърши скоро, мила. Не е война, а просто полицейска акция.
— Все едно е! — изстена тя. — Защо не позволиш татко да те измъкне?
Беше му страшно ядосана, бе убедила баща си да й помогне, но той нямаше да го стори, ако не го помолеше Спенсър.
В интерес на истината той се възхищаваше от позицията на Спенсър. Но му бе мъчно и за дъщеря му. Тя едва бе съблякла булчинската си рокля, а той вече тръгваше на война. Беше дяволски несправедливо, дори и на него му се струваше така; единствената добра последица бе, че докато Спенсър бе надалеч, той щеше да я накара да се върне във Васар. Оставаше й само една година, а и така щеше да има с какво да се занимава, докато Спенсър бе в Корея.
Той сам позвъни във Васар на следващия ден, а тя се разстрои още повече, когато научи, че бе уредил всичко.