Жестокостта на съдбата накара Елизабът да се разридае в стаята си. За броени дни всичко, което бе желала, се бе изплъзнало от ръцете й. Беше се омъжила за него, но той отиваше на война, а тя се връщаше в колежа, сякаш нищо не се бе случило, сякаш изобщо не бе имало сватба. Баща й дори не й позволяваше да живее в апартамента на Спенсър в Ню Йорк.
— Спенсър, не искам да отиваш.
— Скъпа, налага се.
Той нежно я люби и тайничко в себе си се надяваше този път да не бе внимавала както винаги. Искаше му се да я остави бременна. Така щеше да има за какво да си мисли и какво да очаква, а и за него завръщането у дома щеше да придобие още по-голям смисъл. Тя обаче никога не поемаше подобни рискове и той не искаше сега да спори с нея. Имаха си достатъчно грижи и без това. Трябваше да се яви във Форт Орд, а тя се връщаше с родителите си във Вашингтон след няколко дни.
— Не мога ли поне да бъда с теб в Монтерей?
— Няма да ме пуснат да те видя. Няма никакъв смисъл. Върни се с мама и татко и се отпусни малко, преди да започнеш отново училище. И преди да си се усетила, аз вече ще съм се върнал. А и винаги можеш да отиваш за уикендите в Ню Йорк и да отсядаш в апартамента.
За нея всичко това бе истински кошмар. От една страна, на него му бе мъчно за нея, но от друга — много искаше да замине. Бойното другарство по време на война бе нещо, което ценеше, а и последната година, прекарана зад писалището на Уол стрийт — бе твърде отегчителна. Не че бе готов да го признае пред някого, особено пък пред нея, но мисълта, че заминава за Корея, го възбуждаше.
Тя го откара до Монтерей и след дълго и изпълнено със сълзи сбогуване се върна при езерото и при родителите си. След два дни щеше да отлети за Вашингтон.
По същото това време Спенсър бе вече затънал до гуша в опреснителните курсове по бойна подготовка. Не можа дори да й се обади, преди тя да замине.
По време на пътуването, седнала между майка си и баща си, тя плака горчиво за мъжа си. Майка й я потупваше състрадателно по ръката и й подаваше нови и нови кърпички, а баща й спа почти през целия път. Бе уморен, а и го чакаше сума работа. За всички тях лятото щеше да е безкрайно дълго.
Елизабът само се молеше войната в Корея да не бъде дълга. Искаше да започне живота си със своя съпруг.
Двадесет и трета глава
Спенсър бе призован във Форт Орд за седем седмици — за обучение по тактика и тренировки по придвижване в пресечена местност и скрито маневриране. Беше му чудно, че за пет години бе забравил толкова много, но с течение на времето той отново се превърна в стегнат и здрав мъжага; тялото му изглежда имаше по-добра памет от ума. Всяка вечер се строполяваше в койката си, прекалено уморен да говори и дори да яде, камо ли да се обажда на жена си. Насилваше се обаче да й се обажда през няколко дни, за да не се тревожи много. Обаче Елизабът повече се оплакваше, отколкото наистина се тревожеше. Ядосана му бе, че го няма, докато можеше да си е у дома и да си ходят по партита. Не така си бе представяла тя началото на семейния им живот. Но кой можеше да си помисли, че ще се появи войната в Корея и ще промени всичко.
За него това бе една отсрочка, която не бе желал. Беше сигурен в решението си, когато се ожени за нея, но понякога, като й се обаждаше, имаше чувството, че говори с непозната. Разказваше му партитата, на които ходела с приятели на семейството, била и на вечеря с Труманови в Белия дом. Елизабът бе в странно положение — бе омъжена, а в същото време сякаш бе още мома. Ходила на гости при приятели във Виржиния, а през следващата седмица майка й щеше да я отведе във Васар.
— Липсваш ми много, скъпи — стори му се дори по-млада, отколкото преди, и той се усмихна.
— И ти ми липсваш. Скоро ще си бъда у дома.
Никой от двамата обаче не знаеше кога щеше да стане това. Можеше да минат месеци, дори години и само мисълта за това я потискаше. Не искаше да се връща отново във Васар, не искаше него да го няма, затова неведнъж го упреква, че бе останал в запаса. Но вече бе късно. Бедата се бе случила, той се бе върнал в армията.
Преди отплаването за Корея му дадоха две седмици отпуск, но му наредиха да не се отдалечава на повече от двеста мили, в случай, че отпътуването можеше да стане по-скоро. Не му се искаше дори да каже на Елизабът, защото тя щеше да поиска да дойде, а той смяташе, че не си струва. Тя щеше вече да е прекарала няколко дни в колежа и двамата щяха да се разстроят отново от повторното си сбогуване, а ако го извикаха по-рано, щяха да се разочароват горчиво. Най-накрая й каза за отпуска си и тя се съгласи с него, че бе безсмислено да идва, след като съществуваше рискът да го повикат всеки момент. Тя предложи той да отседне в дома им в Сан Франциско и той замислено кимна.