— Сигурна ли си, че родителите ти няма да имат нищо против? — не искаше да се натрапва, дори и когато къщата бе празна. Не искаше те да си помислят, че се възползва.
— Не бъди глупав, нали си вече от семейството! Ще попитам мама, ако искаш, но знам, че тя би одобрила това.
И когато Елизабът го направи, Присила Баркли сама вдигна слушалката и предложи на Спенсър да отседне у тях. За къщата се грижеше една стара китайка, която работеше за семейството от години; тя живееше там, когато Баркли отсъстваха.
— Чувствай се като у дома си.
Тя самата се чувстваше ужасно, че той бе толкова далеч, особено й бе мъчно за дъщеря й. Откакто Спенсър замина за Калифорния, Елизабът бе много нещастна. Щеше да е истинско облекчение да се завърне в училище. Поне щеше да има с какво да се занимава, докато мъжът й се върне от Корея.
Спенсър нае кола, за да отиде до града. Нанесе се в една от елегантните стаи за гости. Имаше две седмици за себе си, в които нямаше кой знае какво да прави, но бе истинско облекчение да се махне за малко от мъжете, с които живееше, от света на чепиците и металните табелки с имената и номерата им. Беше обезпокоен от онова, което бе дочул за боевете в Корея. Изглежда ставаше дума за една малка и мръсна война и той не гореше от нетърпение да се върне в Пасифика. Вече бяха минали девет години от предишното му ходене там и на трийсет и една години той бе далеч по-малко склонен да се прави на дързък смелчак. Вече имаше твърде много неща, заради които да живее, и смъртта на храбреца в непознатата, далечна земя малко му импонираше. Ала все пак понякога се опиваше от това, че отново бе свободен.
Когато дойде призовката му, той се обади във фирмата, за която работеше; старшите съдружници бяха много мили с него, пожелаха му всичко най-хубаво, казаха, че ще го чакат да се завърне и ще му пазят мястото. Но сигурно някой ден щеше да преосмисли и това. Все още го влечеше наказателното право, а за него в тази фирма нямаше никакъв шанс. Все пак трябваше да поговори и с Елизабът, преди да вземе решение за драстична промяна. Подозираше, че тя щеше да го уговори да се върне в старата си фирма на Уол стрийт.
През първия си следобед в града Спенсър се разхожда дълго из Сан Франциско.
Бе топъл августовски ден, в който Кристъл навършваше деветнайсет години. Тя почерпи с една малка торта приятелите си в ресторанта, а Хари я освободи за вечерта. Тя купи бутилка шампанско, която да изпият с мисис Кастаня.
Наскоро се бе преместила в една от по-хубавите стаи, след като застрахователният агент получи повиквателна и бе изпратен в Корея. Стаята бе малко по-голяма, а прозорецът й гледаше към ъгълчето на нечия градина. Иначе нищо друго не се бе променило. Продължаваше да пее с успех в ресторанта на Хари, получи и положителни рецензии в пресата. Беше пяла и на няколко страхотни празненства.
Бойд и Хироко й бяха два пъти на гости, когато Хироко идва да се прегледа при доктор Йошикава. Второто им бебе се бе родило преди месец, но този път нямаше кой да й помогне. Бе тръгнало с дупето напред и бе починало, преди Бойд да намери помощ. Наложило се бе да търси акушерка чак в Калистога и бе оставил Хироко сама с Джейн. Добре, че акушерката се съгласи да дойде — той не й каза, че жена му бе японка — та й спаси живота. Един месец по-късно тя все още бе на легло и Кристъл бе обещала да отиде да я види.
Боеше се, обаче, да се върне в долината, дори и да гостува на приятелката си. Щеше да е много болезнено за нея. Знаеше, че Том продължаваше да ходи със сестрата на Бойд, но в последното си писмо Хироко й съобщаваше, че отново го призовали в армията — за Корея. Бойд също бил повикан, но през последните няколко години той страдаше от астма и този път не го взеха, което бе за добро. За Хироко щеше да е прекалено тежко, ако я бе оставил сама сред неприязнените съседи. Пет години след войната нещата не се бяха променили изобщо. Омразата им не бе стихнала. Спомените им бяха още живи, сърцата им — хладни, особено сега, при боевете в Корея. За тях бе все едно дали ставаше дума за японци или корейци, повечето изобщо не намираха никаква разлика между тях.
След като изпи две чаши шампанско с мисис Кастаня, Кристъл си легна щастлива и се замисли за живота си. Питаше се къде ли бе Спенсър, дали отново бе призован в армията. Не че имаше някакво значение. Той бе напуснал живота й. Повече не съществуваше. Освен — в сърцето й, където щеше да присъства винаги. Не можеше да не се запита дали бракът му бе щастлив. Опитваше се да не мисли повече за него, но не й бе лесно, а и сега, след шампанското, той отново се промъкна в съзнанието й и тя си позволи да мисли за него — все едно си правеше подарък за рождения ден.