Тази вечер в стаята й бе горещо и тя реши да се поразходи из Норт Бийч. Хората седяха в ресторантите или стояха по тротоарите и разговаряха на италиански. Тичаха и се гонеха дечурлига и в един момент тя си спомни своето детство — как я закачаше Джарид.
Носеше дънки и една стара блуза, обута бе в каубойските си ботушки, а дългата й коса бе сплетена на една плитка. Отиде до магазинчето на ъгъла да си купи фунийка сладолед.
— Честит рожден ден — прошепна си тя сама и бавно пое обратно към къщата на мисис Кастаня.
Сладоледът капеше и тя се опитваше да спаси каквото оставаше във фунийката, приличаше на малко момиченце на улицата — наведена над сладоледа си, който капеше по ботушките й; ухили се на едно момиченце, което я зяпаше. Но онова, което не забеляза, бе високият, тъмнокос военен, който я гледаше отдалеко.
Чувстваше се самотен в празната къща и тази вечер извървял десетки мили, замислен за нея и за жена си, изкушен за първи път да се върне и да види Кристъл. Не се задоволил обаче само с това да мине покрай къщата, в която, знаеше, че някога бе живяла. Предположи, че щеше да е на работа, а и така и трябваше да бъде. Като я видя, сърцето му заби силно. Все едно се сбъдваше мечта: ето го момичето с джинсите и каубойските ботушки, застанало е до канавката и яде сладолед. Не бе сигурен дали трябваше да й се обади. Приличаше на малко момиченце.
Изведнъж, сякаш усетила, че той я гледа, тя се обърна, замръзна на място и изтърва сладоледа си. Стегна се, погледна го и забърза към къщата на мисис Кастаня. Той обаче стигна до стълбището на входа преди нея.
— Кристъл, почакай… — не знаеше какво щеше да й каже, но вече бе твърде късно. Сигурен бе само в това, че трябваше да я види.
— Спенсър, недей…
Тя се обърна да го погледне с целия онзи копнеж, който бе изпитвала досега, а той вече знаеше с абсолютна сигурност колко бе сгрешил, че я изостави. Без да изрече и дума, се протегна и я докосна по ръката. Тя искаше да се възпротиви, но не можеше.
— Кристъл… моля те…
Той я умоляваше. Трябваше да поговори с нея, дори и само за минута, трябваше просто да я види, да я прегърне, да бъде близо до нея.
Тя го погледна и двамата разбраха, че онова още си съществуваше, бе точно там, където го бяха оставили, та дори се бе и засилило.
Той не каза нищо, само я притегли до себе си и я прегърна, а този път тя не се възпротиви.
Знаеше какъв глупак бе — да послуша Елизабът, Джордж, а и самия себе си. Сбъркал бе, че се ожени за нея, единственото нещо, което желаеше, бе Кристъл. Бе се опитал да постъпи правилно, но въпреки всичко не бе сполучил. Сега желаеше това момиче с платинената коса и с очи с цвят на лавандула. Момичето, което обичаше от четири години насам.
— Какво ще правим, Спенсър? — прошепна тя в прегръдките му.
— Не знам. Предполагам — ще вземем всичко, което можем, докато все още можем.
— Защо се върна? — имаше предвид собствената си квартира, а не Сан Франциско.
— Защото трябваше. Исках да те срещна отново, или поне да видя мястото, където те видях за последен път.
— И сетне какво? — погледна го тъжно тя. Цялата й сила и съпротива изчезнаха, остана й само любовта, която се бе зародила, още щом го видя за първи път. — Сега си женен. — Бе чела за сватбата във вестниците. — Къде е… жена ти?
Мразеше тази дума, но трябваше да се насили да я произнесе. Сега бе лесно да се мисли колко по-различни можеха да бъдат нещата, ако бе развалил годежа си. И двамата си помислиха това, той я погледна и взе ръката й в своята. Така му се искаше да я целуне.
— Тя е в Ню Йорк — не искаше дори да споменава името й, не и в присъствието на Кристъл. — След няколко дни отплавам за Корея, имах малко свободно време… аз… Господи, Кристъл, не знам какво да ти кажа… Чувствам се такъв негодник! Направих грешка. Сега вече знам това. Ама че приказки за току-що оженил се мъж! Мислех, че постъпвам правилно. Така си казвах. Исках да повярвам, че е така, но когато те видя, главата ми се завърта… и целият ми живот се преобръща с краката нагоре. Трябваше да избягам с теб миналия ноември и да пратя по дяволите правилните постъпки и благородството. Току-що се бяхме сгодили… и аз мислех… о, Господи… какво ли знам аз? — изглеждаше опечален.
В един миг обаче в очите й проблеснаха ядни пламъчета. Думите й прозвучаха с ръмжащ тембър, но той не я винеше.
— И къде е моето място във всичко това, Спенсър? Да се забавлявам с теб, когато си в отпуск?… Когато имаш някой свободен уикенд?… Когато можеш да се измъкнеш? Къде съм аз? Какво ще стане с моя живот, след като си заминеш?