Беше си обещала повече да не се среща с него, дори и да имаше тази възможност, в което се съмняваше. Нямаше никакъв смисъл. Беше направил своя избор и тя щеше да се съобрази с него, дори самият той да не се съобразяваше. Ето защо бе върнала писмото му неотворено.
— Какво точно си си наумил? — вече бе определено ядосана и така се харесваше още повече на Спенсър. — Да се позабавляваш малко преди да заминеш? Е, избий си го от главата. Върви по дяволите… или се върни при нея… това и ще направиш в крайна сметка, както го направи и последния път.
Той я погледна нещастен. Дори и да искаше, не можеше да отрече току-що казаното. Искаше му се да й обещае, че няма да се върне при Елизабът, но вече бяха женени и той не знаеше какво да направи. Не можеше да й каже, че с брака им бе свършено, преди изобщо да бе започнал. Макар тъкмо за това да мислеше и тъкмо това да желаеше. Искаше да остане при Кристъл завинаги.
— Не мога да ти обещая нищо. Не мога да ти дам нищо в момента, освен себе си, какъвто съм в този миг, в тази минута. Може би не е много… но това е всичко, което мога да ти дам, както и факта, че те обичам.
— И какво означава това? — очите й се изпълниха със сълзи, когато го погледна, а гласът й бе пресипнал и дълбок. — Аз също те обичам. Но какво от това? Докъде ще ни доведе то, да речем след половин година?
— За момента… — той й се усмихна тъжно, не искаше да я наранява, запита се дори дали не бе сгрешил като дойде, но не можеше да се въздържи, — за момента то ще ти донесе купчина писма от Корея… ако изобщо решиш да ги прочетеш този път.
Тя се обърна, за да не я види, че плаче. Беше толкова хубав, а и тя го обичаше толкова отдавна, че когато отново го погледна, разбра, че дълбоко в себе си не даваше и пет пари, че бе женен. В този момент той бе неин и може би си струваше да го грабне и да го задържи, поне докато не заминеше за Корея.
Кристъл наведе глава, обмисляйки казаното от него, а сетне полека я изправи и го погледна.
— Бих искала да имам смелостта да ти кажа да си вървиш… — и не довърши изречението.
— Ако поискаш, ще си отида. Ще направя всичко, което пожелаеш… — и ще си мечтая за теб през целия си живот… — Това ли искаш, Кристъл?
Той я погледна и докосна бузата й с дългите си, нежни пръсти. Обичаше я. Би направил всичко за нея. Бе точно такава любов, за каквато бе говорил преди на Елизабът. Такава любов, каквато между тях не съществуваше и никога нямаше да съществува — убеден бе той сега.
Тя само поклати глава, очите й го пронизваха в тиха възхита.
— Не, не желая това — както винаги бе откровена с него, той едва долавяше думите й, но сърцето му трепна, когато тя го каза: — Може би имаме правото да направим това… няколко дни… няколко мига назаем…
Не бе кой знае колко, но то бе всичко, което имаха, а и за двамата то си струваше.
— Може би някой ден ще имаме повече… но засега още не мога да ти го обещая. Не мога да ти обещая нищо. Не знам какво ще се случи оттук нататък.
Бе разстроен, но искаше да е честен пред нея. Тя му се усмихна странно, хвана ръката му и се заизкачва по стълбите.
— Аз знам.
Следвайки я в къщата, той отново се почувства съвсем младо момче; държеше я за ръка и гледаше гривата блестяща коса, издълженото, стройно тяло, което се изкачваше по стълбите точно пред него. Тя се обърна само веднъж и сложи пръст пред устните си да му покаже да мълчи. Извади ключ от джоба на дънките си, отвори и го пусна в стаята си. Не искаше мисис Кастаня да ги чуе. Сигурно щеше да й вдигне скандал. Тя не искаше момичетата да водят мъже в стаите си, нито пък мъжете да вкарват жени. Случваше се от време на време, но когато разбереше, а тя почти винаги разбирайте, застанала на пусия зад вратата си, изразяваше силно неодобрение.
— Събуй се — прошепна Кристъл и изу ботушките си; остана по червени къси чорапи, които някога бяха на брат й. Тя се усмихна на Спенсър и като седна на крайчеца на леглото, му се видя отново малко момиченце. Имаше мигове, в които много приличаше на онова момиченце, което той помнеше, но и моменти, в които се превръщаше в напълно зряла и привлекателна жена.
Говореше му шепнешком. Усмихна се свенливо, когато той я погали по косата и сетне я целуна. Целувката бе нежна, изпълнена с копнеж и с благодарност за нейната готовност да приеме малкото, което той можеше да й даде.
— Обичам те толкова много… — прошепна бавно той в косите й, — … толкова си красива… толкова добра…
Изгаряше от силно желание, необходимо бе да събере всичките си сили, за да се противопостави на повика да я разсъблече веднага. Когато пръстите му се мушнаха под блузата й, той усети как само за миг тя понечи да се отдръпне. Той се оттегли, питайки се какво ли бе сторил, ала тогава тя го целуна пламенно и се остави той да я опипа. Гледаше я внимателно, боеше се да не я изплаши, сигурен, че бе девствена.