В същия този миг тя стоеше загледана в небето, знаеше, че далеч на юг той заминаваше на война. Затворила очи, тя се молеше той да оцелее и се мъчеше да сдържи сълзите си. Върна се в къщата и тихо влезе в стаята, в която бяха живели със Спенсър две седмици. Стори й се, че това бяха само няколко минути. Остана толкова неизказано, толкова неща, които искаха да направят, но не стигна време.
Той бе искал да отидат с кола до долината, но Кристъл се възпротиви. Колкото и да й се искаше да се види с Бойд, Хироко и Джейн, толкова не искаше той да се сблъска с майка й, сестра й или Том. Не искаше да се завръща отново, а и когато две седмици по-късно Бойд й се обади от бензиностанцията да й каже, че бе починала баба й, тя пак не пожела да се върне.
Щели да погребат баба Минерва в ранчото, близо до гробовете на баща й и Джарид. Баба й починала, докато спяла; Бойд й каза, че майка й била наистина разстроена, но Кристъл само му благодари за обаждането и му каза, че няма да си отиде.
— Благодаря все пак, че ми се обади.
Още една затворена страница. Още една смърт. Единствените членове на семейството й сега бяха Беки и майка й, а и те бяха мъртви за нея.
— Как е Хироко?
— Изправи се на крака. Но… беше й много тежко… Нали знаеш…
Тя скърбеше за изгубеното си бебе, а и сега, два месеца по-късно, можеха да я утешат малко неща. Този път лекарят й бе казал, че няма да може да има повече деца. Щеше да й остане само Джейн… малката Джейн Кейко… бебето, което Кристъл бе изродила, заедно с Бойд. Нейната кръщелница.
— Защо не ми дойдете на гости? — не им каза, че се бе срещнала със Спенсър. Това си бе тяхна тайна.
— Може и да дойдем някой път — сетне колебливо изрече: — Знаеш, че Том замина, нали? Замина за Корея преди две седмици. Мисля, че сестра ти наистина е разстроена. Поне така твърди моята сестра. Мисля, че тя изкара голям късмет, че се отърва от този негодник.
Той не можа да се сдържи да не й го каже, а очите на Кристъл бяха леденостудени. Мразеше ги всички, всички, освен Бойд, Хироко и Джейн.
— Кой се занимава с ранчото?
— Майка ти и Беки, предполагам. Имат достатъчно надничари, за да се справят, освен ако не ги вземат всичките в армията.
Отново щеше да стане както през войната, поне така изглеждаше. Виждаше й се прекалено жестоко, след само пет години отдих. Но поне Бойд нямаше да заминава никъде. Радваше се заради Хироко, че не го бяха взели в армията.
— Ти добре ли си, Кристъл?
— Да, добре съм. Мотая се и си пея от сърце — имаше и много по-важни неща, но не искаше да споменава за тях на никого, дори и на Уебстърови. — Защо не се решите и не ми дойдете на гости?
— Ще се опитаме. И, Кристъл… наистина съжалявам много за баба ти.
Тя почти бе забравила за повода на обаждането му, той — също, ала старият Питърсън му правеше знаци да се връща на работа и той трябваше набързо да приключи разговора.
— Благодаря, Бойд. Предай целувките ми на Хироко и Джейн. И ми се обади кога ще дойдете в Сан Франциско.
— Ще дойдем.
Той затвори телефона, а тя остана замислена във вестибюла на мисис Кастаня.
— Нещо лошо ли се е случило? — тя се появяваше като призрак винаги, когато преценеше, че обаждането можеше да се окаже интересно.
Кристъл въздъхна и се обърна към нея.
— Починала е баба ми.
— Лошо. Много стара ли беше? — на мисис Кастаня й бе мъчно за нея. Бе толкова самотна, а бе тъй млада, красива и порядъчна.
— Почти на осемдесет, мисля.
Изглеждаше на сто години и не бе видяла внучката си след заминаването й. Кристъл обаче не искаше сега да мисли за това. Беше твърде късно. Баба Минерва бе умряла. А тя си имаше достатъчно грижи, особено след като Спенсър бе в Корея.
— Няма ли да си идеш у дома за погребението? — бе любопитна за всичко.
Кристъл поклати глава:
— Не смятам.
— Не си в добри отношения със семейството си, нали?
Никога не й се обаждаха, не получаваше писма от тях, освен от хора на име Уебстър, не ходеше и никъде, освен през последните седмици — с момчето, което криеше в стаята си. Мисис Кастаня обаче се престори, че не бе забелязала, защото харесваше Кристъл.
— Нали ви казах, родителите ми са умрели.
Мисис Кастаня кимна, ала не й повярва докрай. Очите на Кристъл обаче не издадоха нищо, когато старицата я погледна. Бе по-стара и от Минерва, но бе още много жизнена и нямаше никакво намерение да умира, поне в обозримото бъдеще.
— Как е приятелят ти?
В първия момент Кристъл не отговори. Знаеше, че тя има предвид Спенсър и затова стана изведнъж необщителна и пое по стълбите към стаята си.