— Добре е.
— Замина ли за някъде?
На края на стълбището тя спря и погледна надолу, а изпълнените й с тъга очи издаваха всичко, което изпитваше.
— Да. За Корея.
Старицата кимна и се върна в кухнята да наблюдава през прозореца си. Доста се бе зачудила за него. Знаеше, че бе горе, но Кристъл толкова дълго бе сама, че тя го остави на мира, което бе доста непривично за нея.
Цяла година Кристъл не й бе създавала никакви неприятности, а и той й се видя приятен мъж. Е, не бе хубаво, че спеше с него, но за момиче като нея, без родители, без да има кой да се грижи за нея, това не бе учудващо. А и той бе единственият мъж, с когото тя изобщо бе виждала Кристъл. Изглеждаше добър и порядъчен. Жалко, че бе отишъл на война. И тя, както и Кристъл, се надяваше той да оцелее.
Горе, в стаята си, Кристъл лежеше на тясното легло, което бе споделяла с него, и плачеше; молеше се Богу да го види отново, той да е жив, да се върне при нея, може би този път — завинаги.
Двадесет и пета глава
Следващите шест месеца се сториха безкрайни на всички — на Кристъл, която продължи да пее всяка вечер в ресторанта; на Елизабът — в колежа; и на Спенсър — в Корея.
Пишеше и на двете, щом можеше, а понякога направо лудваше, когато адресираше пликовете. Ами ако бе разменил писмата, ако бе сложил писмото до Кристъл в плика за Елизабът и жена му го получеше вместо нея? Понякога бе толкова изморен, че грешката бе напълно възможна, но той все пак не я допусна. Просто се безпокоеше доста да не стане. Непрекъснато се самоизмъчваше, че трябва да реши какво да прави.
Пишеше на Кристъл за това как се чувства, как копнее по нея, колко много я обича. Не й обещаваше обаче нищо след войната. Още не бе измислил как да постъпи с Елизабът, дали искаше да се разведе с нея или не искаше. Знаеше колко много обичаше Кристъл, знаеше също, че трябваше да се откаже от едната, че не можеше да продължава така до безкрайност.
Но се чувстваше задължен към Елизабът. Бе започнал нещо с нея, а и тя не бе виновна, че той не я обича. Никой не беше виновен. Това обаче усложняваше нещата, а и в момента той бе прекалено зает да оцелее във войната, за да вземе правилното решение. Знаеше, че трябва да го остави за след като се върне у дома, а междувременно пишеше на Елизабът за онова, което бе видял, за обичаите и облеклото на хората, за паметниците на културата им. Знаеше, че това, ведно с политическите намеци, щеше да й се хареса много.
Не че Кристъл по не разбираше нещата, просто нейният кръг от интереси бе по-различен, а и той се нуждаеше повече от сърцето й.
Елизабът му пишеше колко уморена се чувствала от колежа, позната стара песен, както и за вечерите, които семейството й давало по време на ваканциите й. На няколко пъти отсядала у Йън и Сейра в Ню Йорк, ала те се заели да организират надпрепускания в Кънектикът и прекарвали уикендите си в Кентъки в купуване на нови коне за Сейра. Неведнъж Елизабът споменаваше колко се радвала, че не бе забременяла. Бе точно обратното на онова, на което се надяваше Кристъл, но при това положение Спенсър с облекчение разбра, че нито една от двете не бе бременна.
Писмата на Елизабът бяха по-скоро бюлетини на новините от дома. А писмата на Кристъл пълнеха душата му и му помагаха да преживява трудностите.
Елизабът се дипломира през юни и родителите й, разбира се, присъстваха на церемонията. Бе поканила и родителите на Спенсър; от думите й Спенсър разбра, че бе безкрайно доволна от себе си, задето всичко се бе свършило.
Получи това писмо, докато беше в Пусан и си мислеше, че ще умре от влагата и горещината — там водеше хората си по тесните пътечки между оризищата. Битката бе жестока и те неведнъж си мислеха, че мястото им не бе тук. Знаеше, че с Елизабът щяха да спорят страхотно по тези въпроси, ако останеха женени, разбира се. Странна мисъл, рече си той, докато й отговаряше, особено след като тя не знаеше какво мислеше той, както и какво се бе случило с Кристъл, преди да замине за Сан Франциско.
Това лято, докато Елизабът както винаги отиде на езерото Тахо, Кристъл най-сетне реши да се върне в долината. Отдавна го бе мислила, а сега, след като Том Паркър го нямаше, тя намери куража да го направи. Единственото, с което щеше да се сблъска, бяха собствените й болезнени спомени за баща й и за Джарид. Наистина бе необичайно да бъде в долината и да не отиде до ранчото, но нямаше желание да се види с майка си и с Беки.
Погостува няколко дни на Уебстърови; беше й хубаво, че се бе върнала — мързелуваше на слънце и вдишваше аромата на долината. Дори насила се застави да мине покрай ранчото, видя й се неподдържано и изоставено.