Повечето от военните, изпратени на почивка и възстановяване, живееха край езерото Бива, но баща й им бе направил резервации в хотела. Искаше всичко, което получаваха, да бъде първокласно.
Елизабът много обичаше да говори за щедростта на баща си. Непрекъснато му разказваше за старинните предмети, които той купувал за новата им къща, за малкия френски полилей, за персийския килим. На Спенсър направо му призляваше като я слушаше. Чувстваше се като измамник, докато се преструваше, че бе заинтригуван, доволен или благодарен. Сега осъзна, че бе поел кръста да бъде благодарен за цял живот, а не това искаше той. Чувстваше се унизен и незначителен, само защото нямаше толкова пари и влияние като тях. А за Елизабът и родителите й единствено това имаше значение. Той обаче не изпитваше желание да се състезава с тях. Искаше да има свой, собствен живот в един свят, в който щеше да бъде уважаван. Не можеше обаче да й заприказва за това, не и през няколкото дни, преди да се завърне да воюва в Корея. Всичко, за което тя говореше, сега му се струваше незначително. Беше видял как умират жени и деца, бе плакал над трупчетата на бебета, които намериха край пътя и ги погребаха. И когато се опита да й разкаже за това, тя дори не пожела да чуе, да го изслуша. Бе изцяло съсредоточена върху себе си и напълно чужда на ония мъки, които той бе преживял през последните две години. В крайна сметка той съжали, че тя бе дошла да се види с него. Даде си дума, ако войната продължеше, повече да не го прави. Щеше да изчака и да реши противоречията помежду им, когато се върнеше в Щатите. Тук бе прекалено нереално, чуждо и по някакъв странен начин — болезнено.
Този път се върна на бойното поле дори по-потиснат, отколкото преди почивката си. Чувстваше се отчужден от всички, бе намразил силно Корея, ведно с мизерията, която трябваше да преживее там. Опита се отначало да пише на Кристъл за това, но когато препрочиташе писмата си, винаги решаваше да не ги изпраща. Тонът им му се струваше страхлив и жалостив, не мъжки. По тази причина за нея последва дълго мълчание, прекъсвано епизодично от кратко писъмце, с което й съобщаваше само, че бе добре и в края сбито й съобщаваше, че още я обича. Не бе в състояние да общува с никого, дори и с Кристъл. Не можеше да обрисува колко жестоко уморен се чувстваше, как бе страдал от дизентерията, колко бе деморализиран от непрестанното убиване, колко бе гневен за смъртта на приятелите си.
В крайна сметка всичко това си клокочеше само вътре в него. Най-накрая той замлъкна напълно.
Когато това се случи, съдията Баркли използва връзките си с военните да провери как бе той; отвърнаха му, че е добре, просто бил зает да спечели войната.
Ала Кристъл нямаше връзки, към които да се обърне. Единственото, което знаеше, бе, че той бе спрял да пише и в началото си помисли, че са го убили. Но когато провери, не намери името му в нито един списък на убитите или безследно изчезналите по време на бойни действия. Беше жив, там някъде, и вече не й пишеше. Необходими й бяха месеци да осъзнае факта, че не бе убит, че писмата не се губеха, а просто не съществуваха. Тогава тя предположи, че това означава, че с любовния им роман просто бе свършено.
Отначало й бе трудно да повярва, след всичко, което си бяха казали и споделяли, но нямаше как да пренебрегне силата на фактите и след няколко месеца прие, че всичко бе свършено. След като го бе чакала с години, той просто бе решил да спре да й пише. Навярно отново се бе срещал с жена си и бе решил да си остане женен. Но поне можеше да й каже, можеше да каже нещо, вместо просто да изчезне в мълчанието си.
В началото бе много болезнено; останала насаме със собствените си заключения, тя скърби дълго за него. Скърби така, сякаш той едва ли не бе умрял; поне така се чувстваше за известно време. Дори си взе две седмици отпуск и отиде сама в Мендосино. Там се отдаде на дълбок размисъл и, когато се върна, вече бе убедена, че трябва да продължи напред, с или без него.
Тогава тя се обади на онези импресарии, същите, които се бяха запознали с нея преди няколко месеца и след кратък разговор се съгласи да отиде на прослушване в Холивуд.
Каза за това на Хари още първата вечер, когато се върна на работа, и той отначало се изненада, но винаги бе знаел, че бе въпрос на време някой да я открие и да й даде шанса, за който бе чакала цял живот и който заслужаваше. А и нямаше какво повече да чака. Моментът бе дошъл и тя трябваше да го улови.
— Кои са тези типове? — Хари бе подозрителен към всички, от години я бе закрилял като баща, разгонваше пияниците, както и мъжете, които постоянно се опитваха да я безпокоят. — Знаеш ли нещо за тях?
— Само че са импресарии от Л.А. — рече откровено тя. Около нея все още витаеше ореолът на невинността.