„Райски кът“ беше наистина такъв за различните крадци и мошеници, които се трупаха в столицата. Повечето от посетителите бяха отблъскващи и се държаха грубо с нея, но понякога след добър удар развързваха кесиите си и даваха щедри бакшиши. Тя грижливо скътваше парите в тайното си скривалище в своята стая и очакваше деня, когато щеше да се прибере в къщи с малкото си богатство и да си потърси съпруг. Много пъти й бяха правили неприлични предложения, обаче тя бързо се научи как да се справя с тях. Особено досадни бяха прекалилите с пиене на мисен, от които често трябваше да се спасява с юмруци и ритници. Кимори въздъхна. Защо редките клиенти с порядъчен вид не я забелязваха, а останалата измет веднага се залепваше за нея? Много би било хубаво, ако някой богат и приятен младеж я харесаше и, какво пък, предложеше да се оженят. Кимори си представи веднага как прегърнати с Арман се качват на неговия кораб и се отправят щастливи към родния му край. Нататък въображението я напускаше и следваше само розова мъгла.
Беше се захласнала в бляновете си, а когато се осъзна, видя, че е влязла в стаята на Тарасу и стои пред огледалото с отпуснати ръце и глупаво изражение. Изплези се на отражението си и се огледа наоколо. Спретнатата обикновено стая сега беше в безпорядък. Пътната чанта зееше хвърлена на леглото и тя се приближи, за да разгледа съдържанието й. Възрастният спътник на Арман и момичето бяха неприятни. Мъжът беше винаги намръщен, а тя — сериозна и надменна. Говореше така неохотно, че трябваше да й вадиш думите насила от устата.
Гардеробът беше открехнат и хубавата нова рокля липсваше, другите висяха по местата си. Кимори започна да разгръща шумолящите лъскави платове, но внезапно се стресна от лек шум зад себе си. Търговецът, който заемаше единствения апартамент на етажа, стоеше до отворената врата. Стана й неприятно, че е наблюдавал действията й и побърза да затвори гардероба, а после се престори, че бърше праха по тоалетката. Тихият и кротък човечец, на когото не можеше да запомни нито лицето, нито името, продължи да се оглежда невъзмутимо.
— Какво желаете? — тросна му се тя, за да го накара да се махне.
— Искам да помоля за една услуга и ще заплатя добре за нея — каза той кротко.
— Какво трябва да направя, господине? — тонът й стана значително по-учтив, защото торбичката с пари далеч не беше толкова пълна, колкото й се искаше.
— Чакам да ме потърсят двама души, а ми се налага спешно да изляза. Молбата ми е — ако попитат през това време за Раван, да ги заведете горе и да ме изчакат.
— С удоволствие ще изпълня молбата ви — каза тя.
На етажа вече не оставаше никой и тя слезе да си побъбри в преддверието с мадам Риана, докато чака гостите му. Двамата дойдоха малко след това и когато ги видя, Кимори се учуди какво общо можеха да имат с обикновения и незабележим Раван. Влязоха толкова тихо, че усещайки ги застанали до нея, тя се стресна.
— Господин Раван тук ли е? — попита единият със стържещ глас.
Произнасяше думите бавно и високо като глух човек, който сега се учи да говори, но си личеше, че слухът му е повече от добър. Тялото му реагираше инстинктивно на всеки едва доловим шум. Изглеждаше, като че ли дори с гърба си усеща какво става около него и е готов да действа мълниеносно. Същото важеше и за спътника му, с когото имаха различни черти и ръст, но си приличаха по нещо съществено и неуловимо.
— Той излезе и каза да го почакате в апартамента му — обърна се към него Кимори, въпреки враждебния и неодобрителен израз на съдържателката.
Тъмните му безизразни очи се спряха върху нея и тя се почувства като потопена в ледена вода. Разгледа я внимателно, все едно че изследваше рядък вид буболечка, и кимна. Като усещаше погледите им с тила си, момичето ги поведе към стълбите.
— Помогни на господата да се разположат удобно и им прави компания! — догони я гласът на господарката й, преценила, че такива типове не бива да се оставят без надзор в сградата.
Дебелите някога пътеки, застлани на пода, вече бяха протъркани до основата, но Кимори чуваше само собствените си стъпки. Мъжете се движеха зад нея безшумно, не се чуваше дишането им, нито дори шумолене на дрехи. Все едно беше сама и на горната площадка се обърна, за да се увери, че вървят отзад. Започна да я обхваща страх. Задължението да ги забавлява я ужасяваше и с цялото си сърце пожела Раван да се върне колкото може по-бързо.
Гостната на малкия апартамент, нает от търговеца, беше обзаведена с овехтели и очукани мебели. Никакви лични вещи не издаваха присъствието му, ако имаше такива, те бяха в заключената спалня, в която не беше влизала. Ключът стоеше у него, както бе настоял при пристигането си, с уговорката да чисти вътре сам. По нейна покана мъжете се разположиха на изтърбушените кресла около изподрасканата и покрита с петна маса. Седяха безмълвни, гледаха я и тежко надвисналата тишина изглежда не ги притесняваше. Кимори започна да се поти от напрежение. Някъде беше виждала очи с такъв смразяващ поглед, но не си спомняше кога. Тя облиза пресъхналите си устни и се реши да проговори с жизнерадостен глас, който прозвуча фалшиво дори в собствените й уши.