— Докопах те неподготвен и няма да те изпусна — Ишанг наистина беше в по-изгодна позиция и смъртоносната разделителна черта се приближаваше към Харамон.
— Спри, аз не съм ти враг — достигна до тях през свистенето и грохота на чудовищния сблъсък и в следващия момент Харамон беше въвлечен в трептящата гранична повърхност.
— Май трябваше да ви унищожа, докато можех — излъчи той последната си мисъл, обагрена с непоносима болка.
Всичко свърши и в настъпилата тишина със скърцане започва да се срутва и размества тази част на сградата, в която се намираха. През разширилия се отвор на тавана се изсипа порой от отломки. Синд инстинктивно отскочи назад и болезнено удари гърба си в нещо. Бяла мъгла се спусна пред него, сгъсти се и стаята се скри сред кълбящите се непрозрачни талази. Той напипа зад себе си грапава повърхност — стоеше на скалната тераса на Сабха и по всяка вероятност не беше помръдвал оттам.
— Страхотни халюцинации на болен мозък! — измърмори той.
Повика отново останалите и никой не му отговори, освен себе си не усещаше друго същество на площадката. Арката внезапно просветна встрани и като че ли го притегли към себе си. Синд пристъпи няколко крачки и се гмурна в нея. Оттатък се простираше издълбан в планината тунел, облян в бледосинкава призрачна светлина, която сякаш идваше от всички страни. Тъмните отвори на многобройни разклонения се редяха от двете страни. Краят на главния тунел се виждаше недалеч от мястото, където се намираше той. Внезапно долови нечие присъствие зад себе си.
— Само ние ли сме тук? — беше Ишанг.
— Знам колкото теб — Синд се поколеба. — Да ти се е сторило, че виждаш нещо свързано с мен, двореца и Харамон?
— О, това ли! Значи сме имали едно и също видение, съжалявам само, че не е било наистина. Прекрасно се справих за разлика от теб.
— Не съм възхитен от подбудите и начина ти на действие.
— Важна е целта, естествено — Ишанг се отдръпна. — Какво ли трябва да правим сега?
— Нищо друго не мога да измисля, освен да изчакаме Тарасу и Азман.
65
Тарасу стоеше до обелиска в светилището на Каскот, но сега беше нощ и над нея блестяха звездите. Две тъмни фигури се появиха на вратата и колебливо се запромъкваха покрай стените.
— Това са „вампири“, но няма да посмеят да те доближат — прозвуча в главата й.
Тя подскочи и се огледа. Беше съвсем сама, ако не броеше прокрадващите се в мрака същества. Впрочем, те бяха спрели и по всичко личеше, че се готвят да се измъкнат обратно навън. Имаше неприятното усещане, че зад гърба й има нещо, неуловимо за зрението, което ловко се изплъзва при опитите й да го обхване с поглед, като оставя след себе си само трептящи призрачни контури и чувството за всепроникващо присъствие. Погледът й попадна на обелиска и тя се втренчи в него с подозрение.
— Кой говори с мен, ти ли? — попита колебливо.
Странните знаци и рисунки тайнствено блещукаха в черния мрамор.
— Аз, Пазителят на Аийел — обади се гласът.
Тарасу погледна камъка в дланта си. Беше се затоплил, но изглеждаше както обикновено.
— Как дойдох тук и защо? — попита тя.
— Искаш ли да спреш съществата, вселили се в телата на хората?
— Ще бъде добре, но дали ще мога?
— Разбира се, имаш силата да го направиш. Те те избягват, защото съприкосновението с теб ги отпраща в техния свят.
— Трябва да ги търся един по един из цялата планета, така ли? — продължи Тарасу налудничавия си разговор с топлото парче скала, което държеше.
— Не е нужно, използвай силите си и събери всички в себе си. После ги изхвърли там, откъдето са дошли.
Тарасу се опита да последва съвета му и установи, че наистина усеща разпръснатите на Каскот чужди същества. Те се съпротивляваха панически, когато ги издърпваше към себе си, но не можеха да й се противопоставят. Струваше й се, че се превръща в огромно хранилище, откъдето затворените съзнания на Кайя се опитваха да се отскубнат. Вече виждаше смътно къде се намира мястото, откъдето бяха влезли тук. Когато никой от тях не остана на свобода, тя изтласка всички в лилавия правоъгълник, бележещ границата със света им. Яростно борещите се Кайя изчезнаха в него, а лилавият отвор постепенно се сви и изчезна. Мощта, която чувстваше, че притежава, й доставяше неизмеримо удоволствие.