— По-бързо чети нататък! — от косата на Ишанг изскачаха искри.
„Близо е мигът Ураупш да се превърне в Шаяна и разума да съхрани духът му безтелесен. На Окшаел е отредено огньовете отново да запали, да възвърне първичната си раздвоена същност и Ахматаип да бъде. Шакраан със цялата си мощ и сила да им проправи пътя с отредената му част от триединно Време, което за него и за всички носи името…“
— Какво име, Азман, повтори го! — това беше Синд.
Последното, което възприе Тарасу, беше ведът, клюмнал върху „Саттвадхара“ и приведеният над него Синд, който го разтърсваше. В следващия момент тя вече гледаше от огромна височина човешката тълпа, събрала се там, където би трябвало да се намират краката й. Хората изглеждаха дребни като насекоми, щураха се насам-натам и пееха монотонна екзалтирана песен. Мелодията беше проста, състоеше се от няколко тона, но звучеше злокобно под акомпанимента на пронизително пищящи флейти и глух отмерен тътен на барабан. Върху богато украсени тронове, висящи във въздуха върху пухкав бял облак, седяха две неподвижни фигури.
От време на време се чуваха писъци и някой се приближаваше, за да положи грижливо носен предмет, вероятно своя дар, върху пламтяща клада. Димът от жертвеника се издигаше нагоре и стигаше до ноздрите на Тарасу. Замайваше я и дразнеше обонянието й, но същевременно беше неописуемо приятен. Дарителите не секваха и гъстият мазен дим от горящо месо продължаваше да се извива над жертвената клада. Тарасу се взря и различи, че това, което изгаряше следващият човек в огъня беше собственото му ухо, този зад него носеше два пръста от лявата си ръка. Хората изглеждаха упоени и донякъде безчувствени, само очите им святкаха — блестящи и червени. Върху дрехите на всички имаше кръв — животинска или тяхна собствена — и беше извън съмнение, че жертвоприношенията на чакащите да се доберат до кладата бяха също толкова ужасни.
Изведнъж тълпата се разпръсна и отвори проход, през който водеха човек с разкъсани дрехи. Тюрбанът му от омотано около главата парче вехт плат, беше раздърпан и смъкнат до веждите. Той пристъпваше бавно, с блуждаеща усмивка и щастливо налудничаво изражение. До кладата водещите го спряха и към тях тържествено се приближи мъж с дълго тъмно наметало и осанка на жрец. Лицето му беше нашарено с магически символи, а около врата и кръста имаше наниз от подрънкващи кости. Зад него вървяха още двама души, облечени по подобен начин. Той вдигна ръце нагоре и множеството отговори с нестихващ възглас на хиляди гърла, после някой от жреците запя химн, звучащ по същия монотонен и зловещ начин. В тишината, възцарила се, когато хвалебствената песен свърши, главният жрец извади нож с дълго острие и се приближи до изправения пред него човек. Струи яркочервена кръв бликнаха като фонтан и оплискаха всичко наоколо. Жрецът протегна ръката си с изваденото сърце на жертвата и го хвърли в огъня. Пламъците се сключиха около него и в същия миг една от фигурите отсреща трепна върху трона си и отвори очи.
В следващия момент изгледът на Тарасу смени перспективата си и тя се втренчи в хорая, който седеше до нея, тържествено застинал и сериозен. Дрехите му бяха надиплени, лъскави, богато украсени със скъпоценни камъни. Върху главата си носеше блестяща диадема, прилична на полумесец. Тя се огледа и установи, че и нейното облекло е натруфено, скъпо и непривично. Троновете им се носеха във въздуха, без да ги поддържа нищо, а отсреща се извисяваше огромна статуя на жена с десет ръце, в които държеше различни зловещи предмети. Кичурите на косата й стърчаха като ореол около разкривеното от бесен гняв лице, а озъбената уста с изплезен език сякаш крещеше проклятия и беше олицетворение на лудостта и смъртта.
— Преди малко гледах оттам, Ишанг — обърна се тя към него. — бях затворена вътре в статуята, а сега… сега не разбирам нищо. Гледам… оттам… аз…? И-ш-а-н-г?
— Не Ишанг, а Шакраан, царице моя. Спомни си!
— Разбира се. Аз съм Ни-Тара. Къде сме, Шакраан? — тя разглеждаше босите стъпала на краката си, обути в лъскави сандали, после премина на ръцете.
Разпери пръстите си и ги сви няколко пъти, вдигна ги нагоре и тежките гривни тихо иззвъняха.
— Да, обитавам тяло в някое от низшите измерения и вече си спомних коя съм. Не знам защо не те познах веднага, Шакраан. Не съм те виждала в такъв материален вид, но това не би трябвало да ми попречи. Може би ме е объркало последното свързване с носителя. Мен ли почитат всички тези… хора?