— Да, аз съм този, който може да върне сенките в живота, аз съм Ураупш! — вече знаеше всичко за себе си.
Той се понесе без колебание назад, а сянката го следваше като привързана с невидимо въже. Очакваше го още една среща, която трябваше да предопредели миналото му. Знаеше къде ще се появи блуждаещият наоколо изплашен Тарик и го изчака. Духът от ранните години на неговия носител Азман беше трогателно безпомощен. Ураупш го отведе до границата и го остави да затвори кръга на причинно-следствената връзка. Сега оставаше той и Ни-Тара да заемат местата си при Аийел.
— Струва ми се, че непрекъснато изчезвате и се появявате пак — каза Синд. — Ръцете на Тарасу са съвсем ледени.
— Ни-Тара идва отдалеч, Ураупш я е довел! — възкликна Ишанг.
— Сега е ред на Окшаел да извърши делото си — тържествено каза Азман и без преход Синд отплува от пещерата, от планинския връх, от Сабха, за да се озове в средата на тлеещо пепелище.
Слънцето едва проникваше зад гъстата димна завеса в небето и показваше от време на време само замъгления си диск. Синд просто висеше над местността, опожарена докъдето стигаше погледът, нищо не го поддържаше видимо, освен златисто яйцевидно образувание. То изглеждаше и малко, и необятно отвътре, изпълнено с колебливи, неясни форми. Единственото определено нещо наоколо бяха Шакраан и лежащата в краката му Ни-Тара. Шакраан пристъпи напред и насочи тризъбеца си срещу него.
— Е, създателю! Преди да започнеш да се мислиш за велик, трябва да докажеш могъществото си на мен. Долните низши Орангх-Ка са изгонени, Тлилпи, Риг и Гарт също, благодарение на силата ми. В битката Ни-Тара изгуби носителя си, но Ураупш го получи обратно от Аям. Къде беше ти тогава?
— Направил си това, което трябваше да направиш. Сега си върви, тук може да остане само един.
— Мисля да остана аз! Ти си негоден, Окшаел, също както и носителят ти не представлява нищо.
Дългата сплъстена коса на Шакраан се развяваше, а очите му блестяха страшно. Навитият около кръста му шнур, подобен на люспесто въже, се размърда, хлъзна се надолу и засъска с разтворената си змийска уста. От извитите кухи зъби прокапа отрова.
— С тези примитивни символи не можеш да ме уплашиш — Окшаел не трепна пред озъбеното влечуго, което люлееше плоската си глава пред него в хипнотизиращ ритъм. — Прибери тази твар на мястото й и ме остави да завърша предвиденото от съдбата.
— Не дръж жезъла си, все едно че е проста тояга, а се приготви да посрещнеш моя гняв — Шакраан насочи тризъбеца към него. — Покажи ми, че не се страхуваш от двубоя с мен.
Окшаел вдигна жезъла и светкавицата на силата му се срещна с тази на Шакраан. Сблъсъкът беше ужасяващ и като погледна надолу, Окшаел видя, че ръцете му са празни. Жезълът и тризъбецът лежаха далеч встрани, а Шакраан се приближаваше разярен.
— Не ми е нужно нищо, мога да те смачкам само с малкия си пръст — ръката му се протегна към врата на Окшаел.
Окшаел остана на мястото си в очакване на нападението, но усети, че дланта на Шакраан премина безпрепятствено през гърлото му, а силната задушаваща хватка на собствените му ръце сграбчи празното пространство. Скупчените около тях илюзорни форми се разлюляха и когато се обърна, за да потърси Шакраан, него го нямаше. Всичко беше като преди, усещаше промяна само в себе си. Вдигна захвърления жезъл и погледна Ни-Тара. Тя се усмихваше ослепително.
— Вече възвърна единната си същност, Окшаел, сега си цялостен. Шакраан е в теб, където би трябвало да бъде, за да имаш адекватна форма.
— Светлина и мъдрост на моето сърце! Нуждая се от помощта ти, за да поправим опустошенията тук. Ще трябва от разрухата да възстановим Каскот и да го превърнем в приятната планета, която той е бил доскоро.
Ни-Тара протегна ръка и в нея се появи цвете.
— Всичко тук чака да се роди отново — тя обгърна с широк жест безформените очертания, неосъществени и предчувстващи появата си. — Изрази желанията си и те ще бъдат сътворени.
— Нека съществуват! Да бъде всичко както бе, преди Орангх да дойдат тук — Окшаел вдигна жезъла, а Ни-Тара хвърли цветето в пепелта.
Овъглената равнина се покри с цветя, треви и храсти, листата на дърветата затрептяха на вятъра, а птиците отново се издигнаха в бездънносиньото небе, за да поздравят слънцето. Над далечния хълм се появи бяла следа от прелитаща машина, направена от човешки ръце.
— Несъвършените им уреди са грозни и развалят хармонията на този свят — Окшаел се наслаждаваше на жизнерадостната гледка. — Те ги лишават от спокойствие и щастие, но хората не осъзнават нищо. Щом смятат, че в това е смисълът на техния живот и им е нужно — е, имат го отново!