Пред очите му картината се промени внезапно, трепна и се сгърчи, сякаш някой навиваше плосък изрисуван пейзаж на руло. Светлината се промени и стана синкава, а Синд се намери в едно от разклоненията на тунела под Върха на Света.
— Това беше следващото ни просветление — Азман грижливо държеше книгата. — Ние сме Боговете или Ери, както е по-правилно да се наричаме, и спасихме хората от нашествието на Орангх.
— А аз не съм съвсем аз — Синд показа своята част от Аийел, която беше половината от Звездата, неразривно свързана с частта, принадлежала на Ишанг. — Трябвало е да бъда победител и да стана цял. „Саттвадхара“ беше съвсем точна. Не мога вече да се трансформирам, защото достигнах постоянната си форма.
— Значи Ишанг не съществува?
— Аз съм и двамата. — Синд сякаш се вслуша. — Усещам злобата и яда му. Е, това сега са моита злоба и яд, но имам и моето предишно спокойствие и… Объркващо е.
— Тези кръгове никога не са били предназначени за хора — Тарасу се колебаеше дали да продължи. — Те са създадени за Ерите, тоест за нас. Каква е съдбата ни оттук нататък като Съвършени?
— Завръщане обратно в безсмъртието.
— Не го желая. Предпочитам да си остана човек, докогато ми е отредено — Синд беше категоричен. — Това, разбира се, иска най-вече сегашното ми съзнание на носител. Изключително груба дума!
— Но точна — Азман разтвори „Саттвадхара“. — Казаното вътре също е кратко и ясно: „Ураупш последната преграда да преодолее, преди да се превърне в Шаяна, покровител в тази плоскост, а Окшаел и Времето безкрайно с три лица да свържат минало, сегашно и бъдеще в едно.“
— Доколкото разбирам, ще се наложи да използваме Аийел за последен път — Синд не беше възторжен от тази перспектива. — Не може да излезем оттук, докато не изпълним това, което се иска от нас, затова да започваме по-бързо.
Той протегна напред ръка със своята половинка от Звездата. Азман го последва.
— Каквото и да стане с нас, това е начинът да го разберем — Тарасу се приближи до тях, завърши фигурата и се озова на плоска ослепителнобяла скала.
Зад нея се виждаше зелена долина с бистри потоци, прохладни горички и свеж, искрящ от чистота въздух. В подножието на скалата се разбиваха вълните на разпростряло се докъдето стигаше погледът й море. Водната повърхност беше тъмносиня, почти черна. Светлината сякаш не достигаше до нея, мрачните дълбини нашепваха за вечност. Далече навътре сияеше последната Арка в рязък контраст с мастилената вода.
— От Върха на Света, като че ли попаднах право на Дъното му — промърмори Ни-Тара.
— Това зад нас е райски кът, Ни-Тара. Спокоен, безгрижен и радостен — Ураупш също беше до нея върху блестящата скала. — Отпред е неизвестността.
— Тежък е жребият ти. За да запазиш реалността на формите в този свят, ще трябва да бъдеш прикован за него — нито Ери, нито човек — каза тя.
— Ще бъда лишен и от радостите на хората, и от удоволствията на истинската ми същност.
— Тогава може да останеш в този рай зад нас, там няма грижи, скръб, нещастия и болка — обърна се Ни-Тара към него. — Аз съм твоят дял от Времето и двамата ще дочакаме спокойно завръщането си в света на Ери.
— Звучи примамливо и ми е трудно да се осъдя и обрека на самота, но това е, което трябва да направя — Ураупш застана на ръба и направи крачка над пропастта.
Вълните се успокоиха, той се спусна леко и пое с уверени и бързи стъпки към Арката. Плъзгаше се над укротената мрачна стихия, без да я докосва.
— Вземи и книгата, Ураупш, за да я предадеш на следващия предопределен! — Ни-Тара хвърли „Саттвадхара“ след него и черната бездна я погълна.
— Замина ли Ураупш? — Окшаел също се беше появил до нея съвсем безшумно.
— Замина, а сега е наш ред, но ние ще останем хора — тя протегна ръка и хвана неговата.
— Не е възможно, къде е „Саттвадхара“?
— Няма вече „Саттвадхара“, да тръгваме — Ни-Тара пристъпи напред към тъмните води и го дръпна след себе си.
67
— Всичко ми се струва като сън и се питам какво от случилото се с мен на Върха на Света беше истина — Синд седеше на хълма над Кейсан и рееше погледа си надолу към покривите на храмовите постройки.
— Със сигурност сме веди шеста степен, относно това нямаш възражения, надявам се — Тарасу беше прегърнала коленете си и се усмихваше.
— Да, усещам мислите на всички хораи околовръст и мога да те уверя, че преклонението им пред теб е безгранично. Нитара е напуснала Небесата и се е появила, за да приеме почитта на воините и жреците си.