Според Синд, един преуспял напълняващ търговец, свикнал на удобства, не би хукнал веднага да разглежда града.
— Благодаря ви, но предпочитам да отида направо в „Корона“. Разполагам с време за разходки, след като се настаня.
— Пожелавам ви приятно прекарване на нашата красива планета! — с последна усмивка служителката посегна към клавиатурата пред себе си и екранът потъмня.
По всяка вероятност тя вече се бе заела с друг туристически кораб, а Синд остана сам със себе си, което не го опечали. Каютата му беше неголяма, обзаведена удобно и очебийно скъпо, но без стил. Разкошните вещи сякаш имаха единственото предназначение да показват богатството на собственика си. Търговецът Канти, както си личеше, притежаваше доста пари и напълно му липсваше изискан вкус. Това не беше чудно, в смисъл че бе типично за представителите на Търговската гилдия, забогатели бързо. Корабът беше закупен точно от такъв търговец и в интериора не бяха променили почти нищо. Синд беше сигурен, че обстановката няма да предизвика подозрението на ничии любопитни очи, решили да надникнат тук.
Голямото кристално огледало, монтирано на тапицираната с мек зелен плат стена, отразяваше Синд в цял ръст, а отварящите се под ъгъл странични крила позволяваха да се види в профил и гръб. Той се огледа критично и остана доволен. Беше приел образ, напълно подходящ за ролята му. Червендалестото лице пращеше от здраве, а започналото да се оформя шкембенце говореше за слабостта му към трапезите. Натруфеното облекло вместо да прикрива предразположената към пълнеене фигура, я подчертаваше, така че обемът й се набиваше в очи. Ярките цветове, бродериите и блестящите камъни, лъскавите панделки и дантели премрежваха погледа. Дрехите изглеждаха ръчно изработени от естествени материали и наистина бяха такива. Във време, когато голяма част от благородниците се обличаха и живееха сред синтетика, малка група аристократи и търговци можеха да си позволят този лукс, като последните избягваха да го демонстрират явно. На Ромиа обаче богаташите идваха да се забавляват и да се освободят от задръжките си в общество на себеподобни, където имаха възможност да се изфукат и покажат средствата си.
Защитата на Синд при извънредни обстоятелства висеше на шията му между другите украшения, във вид на медальон с едър инкрустиран диамант. Под тази невинна външност се криеше кристалограмата за идентификация на самоличността и правомощията му на имперски служител, а масивната закопчалка представляваше лазерно оръжие с достатъчно голяма мощност и обхват. Това средство се предвиждаше при опасност, с която нямаше как да се справи по друг начин, без да издаде кой е всъщност. Имаше и резервен вариант — обицата на дясното ухо, с която не се разделяше никога, скрита в дългите кичури черна коса. Тя съдържаше идентична миниатюрна кристалограма и лазерно устройство, значително по-слабо и неефикасно от другото, но добро за крайни случаи. Той се огледа за последен път и тръгна към площадката, където го чакаше аеротаксито с двата контейнера багаж, току-що разтоварени от трюмовия отсек. Шофьорът се спусна и протегна ръце нагоре, за да му помогне при слизането от стълбата.
— Заповядайте, Ваше благородие — усмихнат каза той. — „Корона“ ви очаква.
На униформата му, издържана в тъмновиолетови и огненочервени цветове, бяха избродирани две стилизирани златисти коронки — отпред и на гърба.
— Очаквах да ме посрещнат автомати — Синд се постара да изобрази учудване, примесено с възхищение.
— Нашият хотел е от най-реномираните на планетата и се старае обслужването на клиентите да бъде на високо ниво — доволен от направеното впечатление, човекът се поклони отново, показвайки короната на гърба си.
Синд си помисли, че за парите, които бе платил, нямаше да бъде чудно да изпратят и малък оркестър по посрещането му. После се досети, че тук всичко беше наопаки — липсващата индустрия и огромните маси свободна работна ръка променяха стойностите. Не мизерно евтиният човешки труд беше проблем, а осигуряването на елементарни технически средства. Нищетата на тази планета по неведом начин съвпадаше с ултрамодерните виждания за лукс и изисканост на богатите и им беше представяна и продавана за това. Аеротаксито — четириместен роптер, произведен на някоя от развитите индустриални планети, струваше баснословна за хората тук сума. За част от тези пари сигурно щяха да се намерят желаещи да го занесат до града на ръце. Той се усмихна при мисълта, че ако местните жители се досетят да въведат тази атракция, снобите, посещаващи Ромиа, щяха да нарастнат неимоверно.