Роптерът се издигна във въздуха и направи плавен завой по посока на столицата, която се намираше някъде зад планинската верига. Градът беше невидим оттук и само потокът летателни апарати, носещи се като засмукани от гигантска фуния, показваше местоположението му. Шофьорът мълчеше в очакване пътникът да реши дали иска да общува с него. Синд нямаше желание за разговори, прекалено зает беше да разглежда местността, прелитаща отдолу, и показанията на командното табло на таксито. Ако се наложеше да избяга оттук, трябваше да лети сам до космопорта, като управлява подобен роптер. Полетът беше напълно автоматичен, а шофьорът — само част от добрите традиции и в момента си играеше с бутоните на изключеното ръчно управление. Едва ли някой си бе служил с него от деня на производството му досега, но видът му беше на нещо направено за работа, а не за украса. Трябваше да провери това в първия удобен момент. Докато погледът му привидно безгрижно се рееше наоколо, тренираната памет безпогрешно регистрира разположението на кораба в плетеницата от клетки на паркинга. Когато кацнаха пред горния параден вход на „Корона“, вече беше напълно сигурен, че може да измине обратния път без чужда помощ. При прелитането им над покрития с гори планински склон той беше включил ръчното управление, преди слисаният му спътник да успее да се намеси. Машината се подчиняваше леко и бързо на командите му при маневрите, които изпробва. Шофьорът седеше вцепенен по време на няколкоминутните демонстрации и дори бе спрял да диша. Навярно проклинаше наум екстравагантните прищевки на клиентите си и въздъхна с облекчение, когато преминаха на автопилот.
Погледнат от въздуха, хотелът приличаше на детско градче-крепост, строено с каквото е попаднало под ръка. В стремежа си да угоди на всички вкусове „Корона“ беше пристроявана, надстроявана и достроявана, докато се получи сегашният странен вид. Срещу тумбести кули стърчаха остро изрязани и източени такива, с подобни на бойници прозорци. Балкончета, балюстради и скулптури украсяваха фасадата, където беше възможно. Тук-там плющяха на вятъра ярки флагчета, а най-новото крило беше изградено в авангарден „Теарон“ стил — въртящо се около оста си, с подвижни площадки за кацане. Над всичко това доминираше огромна паякообразна антена, насочена към някоя от орбиталните станции за ретранслация на холовизионните програми.
Хаосът във фоайето беше същият. Кресла, дивани и масички, разхвърляни в закътаните ъгли, примамваха посетителите. Крачетата и страничните им облегалки бяха от резбовано дърво, а тапицериите в пастелни цветове им придаваха античен вид. Синд се приближи и не устоя на изкушението да докосне мебелите с ръка. Установи, че всичко това — плат, дърво и кожа — е истинско, колкото и невероятно да изглеждаше. Електронните уреди зад преградката на администратора бяха оформени от страната на посетителите като шкаф от фосфоресциращо дърво. Цветята по него също бяха истински, омърлушени от липсата на слънчева светлина и чист въздух, но въпреки това прекрасни с екзотичните си багри. Никой освен него не се прехласваше от разкошната обстановка, останалите се отнасяха грубо и безцеремонно с ценните предмети, като към нещо съвсем обикновено. Клиентите не се задълбаваха в такива подробности, а се потапяха с безразличие в цялостната атмосфера.
До последния момент Синд се опасяваше да не е прекалил със заврънкулките и джуфките в облеклото си и се чувстваше натруфено чучело, щом се погледнеше в някоя огледална повърхност. Притесненията му бяха излишни. В „Корона“ отсядаха изключително членове на Търговската гилдия и изпълващата фоайето пъстра тълпа можеше да накара кралски паун от Андракс да получи комплекс за малоценност. Синд, с всичките си кожи, дантели и корем, изглеждаше скромно облечен и недохранен беден роднина в сравнение с Хамрон — един от подпредседателите на Гилдията, когото на Франар бе гледал на холограми, а сега имаше възможност да види лично на отсрещното кресло. Тризвездният Майстор-търговец на Империята, както гласеше една от официалните му титли, гордо възправяше туловището си на място, стигащо за двама негови не толкова прославени колеги. От плочките, висулките и камъните по него можеха да се изхранят жителите на средноголям град за доста продължително време, но той едва ли би посрещнал с радост тази идея.
— Мир и развлечения! — Синд се приближи до администратора и се облакъти на шкафа-цветарник.
Той употреби местния поздрав, но на галактически език, не беше нужно да показва без повод познанията си по ромиански. Лицето на служителя се размаза в усмивка, докато го засипваше с любезности. Чертите му изразяваха безметежност и чиста радост да посрещне новия клиент, но малките очички гледаха остро и изпитателно. Синд се почувства претеглен, оценен и включен в дневния му доклад за тайните служби на Ромиа.