— Не бива. Веднага биха се наслоили объркващи обстоятелства.
— По-добре младежите да ме приемат такъв, какъвто са ме знаяли тук, в Търновград, докато сме учили заедно. И Иванко, и Божин са мои връстници и съученици.
— Дано не са забравили доброто, на което ги е учила нашата Търновска школа.
— Но, господарю, ще те попитам, Радуша може ли да тръгне с мене? С нея преодоляхме много изпитания. Тя е и смела, и съобразителна, и устойчива, и досетлива, дори повече от обигран мъж. Наричахме я Рад войвода.
— Не, момчето ми. Тъкмо защото е смела, съобразителна, устойчива и досетлива, Радуша ни е нужна сега да поеме работата на баща си в Несебър. С Рад войвода освободихте Несебър от савойците, сега Рад войвода трябва да е там да го управлява. Освен това в Калацерка ще се намерят и такива, които ще погледнат с подозрително око дъщерята на убития от савойците несебърски войвода.
— Разбира се, господарю мой. Твоята прозорливост е вярна.
Иван-Александър протегна ръка:
— Кога потегляш, момчето ми?
— Още утре, царю. Задачата е неотложна.
— Ще ти трябват три пълни дни до Калацерка.
— Моят Алчо ще се справи.
— Значи сам?
— Сам с моя къс меч от самоковска стомана и моя лък от лешниково дърво с тетива от усукани овчи черва.
Батил се изправи. Погледът му се плъзна през прозореца към сенчестите дворове на Трапезица, където се издигаха болярските домове. Там бяха настанени след бягството им от Несебър майка Кирица с нейните неотклонни страхове и Милуша, малката сестра на Радуша. Сега и Радуша е при тях. Най-после вечните лоши предчувствия на Кирица са се разсеяли…
„Трябва да побързам да се сбогувам с тях“ — си каза Батил, но някак без желание, поклони се на Иван-Александър и излезе.
8
СБОГУВАНЕ В ТРАПЕЗИЦА
Слънцето току-що беше залязло там, зад Момин пригор. Прозрачна ведрина се спускаше над Търновград. Масленичетата по домовете още не бяха запалени, но глъчката по улиците затихваше.
Батил мина с бързи крачки през тържището. Мнозина от занаятчиите — медникарите, чехларите, седларите, златарите — вече слагаха капаците на своите работилници, защото светлината ставаше матова, очите се напрягаха, работата не спореше. Батил и не мислеше да се заглежда в работилниците, владееха го други мисли. Бързаше нагоре към Трапезица.
Кирица беше в собата, когато войводата се показа иззад ореховите дървета, тя бъркаше над огнището качамак за вечеря. Но двете момичета седяха в трема, малката, опънала лен на гергеф, бодеше цветно ковьорче, голямата наплиташе пети на чорапи.
— Бате Батиле! — извика Милуша, бутна гергефа, втурна се към портата.
Батил се спря, изчака я, грабна я в ръцете си, завъртя я около себе си.
— От преди залез те чакаме, бате Батиле, защо закъсняваш?
— Наистина, чакаме те нетърпеливо — додаде Радуша откъм трема. И на ная й се искаше да скочи, да се хвърли към Батил, но се въздържа. Отличаваше я това владение на себе си, което Батил неведнъж беше оценявал, понякога в твърде напрегнати минути.
Момичетата и майка им знаеха, че войводата е извикан при царя: сигурно е за нещо важно, но какво е то? Награда за поразията, която сполетя савойците благодарение на бате Батиловата находчивост и юначество? Тайничко Радуша се надяваше, че царят ще предложи на войводата да му стане кум, да, може би в дворцовата черква на самия Царевец — едно скромно, но благородно тържество, което ще увенчае с царствено внимание множеството изпитания през тези дълги седмици, отдадени на надлъгване и борба със савойците.
Обаче като видя бръчката, която се спускаше между веждите на Батил, бръчката, издайница на тревожна напрегнатост, девойката разбра, че нова грижа е легнала в душата на войводата. И въпреки че той й се усмихна с мекия си син поглед, който под тъмните клони на орехите добиваше кладенчова непрозрачност, Радуша не пожела да зададе никакъв, въпрос. Само лъскавите й черни очи го гледаха настойчиво.
Дотича отвътре и Кирица.
— Качамакът ми е готов. Насипах му топли пръжки, поръсих го с пипер. Не искам да изстине. Хайде, деца, слагайте софрата!
Батил свали софрата, която висеше, окачена на чеп в трема, момичетата наредиха около нея трикраките столчета, сложиха и лъжиците от чимширово дърво, Кирица донесе тепсията с качамака, седнаха да се хранят.
Такъв беше обичаят, който Батил познаваше от баща и деди, през време на ядене да не се приказва — и чак когато вечерята привърши, той заговори за задачата, която царят му възложи.
Всеобща изненада.
— Но нали, бате Батиле, и аз ще дойда? — запърхаха като криле на уплашена птица клепките на Радуша, а черешовите й очи не се отклоняваха от очите на войводата.