— Как, момиче? — плесна с ръце Кирица. — Какво искаш, да умирам всеки ден от страх ли?
— Да — каза глухо Батил. — И не само заради сълзите на майка ти. А защото така го повелява и разумът. В Калацерка има доста хора освен савойците, които ще са предоволни да вплетат в хитра клопка дъщерята на несебърския велможа.
— Не, бате Батиле, не допускам дори и да си помислиш, че ще те оставя сам тъкмо когато сме минали заедно през толкова премеждия — упорствуваше Радуша.
— Освен това, Рад войводо, ти си нужна сега на Несебър. Трябва да се върне доверието на несебърци, на другите приморски крепости и на всички околни селяни. Кой ще извърши това по-добре от дъщерята на добрия Драгота?
— Не, не — клатеше глава Радуша, а венецът от черните плитки над челото й, осветен от заревото на залеза, хвърляше бегли отблясъци. — Нека дойде тук Велислав войвода, нека царят му възложи да управлява Несебър! …
— Но царят възлага управлението на тебе, Радуша. И с пълно основание — протегна ръка Батил, хвана ръката на Радуша. — С пълно основание! — повтори, макар че в гласа му имаше трепет.
Радуша впери широко отворени очи в неговите. Нима точно сега двамата ще се разделят, сега, когато вече наистина трябва да помислят за себе си, да отдадат живота си един на друг, защото е бил и закален, и осветен от изпитанията? Някакво неизразимо отчаяние натисна гърлото на Радуша. Ако беше сама, щеше да избухне в ридания. Наведе глава, преглътна.
— Ще имаш помощта на Велислав войвода — промълви Батил. И той преодоляваше с усилие вълнението си. — Велислав е опитен и справедлив. Освен това, мисля, че ще е много добре, ако при тебе остане отец Инокентий. Ще разчиташ на него като на мой двойник. По-предан човек едва ли би се намерил… А в случай, че те заплашва опасност, прати ми вест по Инокентий. Йеромонах като него, пътуващ да събира иждивения за манастири, не буди подозрение.
Радуша мълчеше, навела глава. Мълчеше и Кирица, мълчеше и Милуша. Имаше сякаш нещо жестоко в това мълчание.
9
ЕДНА ЖЕНА Е ПОДГОНЕНА ОТ СТАДО ДИВИ СВИНИ
Батил напредваше бавно през дъбовата и букова гора. Пътят изглеждаше безкраен. Лъкатушеше покрай оврази и ридове, заобикаляше канари, прескачаше ручейчета. Но никъде човешко присъствие. Тежко е да вървиш така с часове. Ездачът потупваше от време на време коня, подхвърляше му добри думи.
— Хайде, Алчо, още малко! Скоро ще стигнем до някоя странноприемница. Не може да няма странноприемница наблизо. Пътищата между селата се кръстосват и странноприемници са необходими. Още малко, Алчо, още малко!
И Алчо беше уморен. Напредваше ходом с клюмнала глава. Батил не го насилваше. Когато го потупваше по шията, конят поизвръщаше глава, ушите му щръкваха, изпръхтяваше и продължаваше да следва лъкатушките на горския път.
— Знам, че си гладен, Алчо. И аз съм гладен. Скоро ще стигнем до добро място, ще си похапнем. Ти торба зоб и ръкойка сенце, аз паница фасул и прясна пита или поне просеник. Ще си отпочинем хубаво и утре рано пак на път…
Изведнъж там зад валога се чу квичене и грухтене. Батил се ослуша. „Стадо прасета — каза си. — Стопаните са им ги пуснали в леса. Жълъд и щир колкото щеш. Навярно селото е наблизо.“
Но квиченето и грухтенето се усили, почти оглуши гората. Издаваше нещо тревожно.
„Какво ли плаши прасетата? Такава олелия?…“
Дръпна поводите на Алчо. Вече се дочуваше и топуркане на копита, смесено с пращене на сухи вейки. Множество бързи копита газеха гората.
„Свинското стадо препуска… Вълк ли го е подгонил? …“
Войводата знаеше, че там, в подножието на неговата Витоша, често слизат вълци и нападат прасетата, които селяните от Владая, Бояна, Бистрица пускат из дъбака.
Насочи коня си натам. Ако е вълк, трябва да се прогони. Тревожното топуркане и застрашителното квичене се чуваше все по-близо.
Изведнъж в горската пролука Батил видя препускащ кон с развята грива и вирната опашка, а върху него жена. Не го е възседнала, а е просната някак отгоре му с крака, впримчени в стремената, и ръце, които се мъчат да се заловят за седлото.
Тутакси зад бягащия кон се появи стадо диви свини, водени от едър глиган със забодена в ребрата стрела. Глиганът грухтеше яростно и гонеше коня, стадото препускаше след глигана, квичеше и грухтеше, а конят летеше, подплашен повече от мятащата се безпомощно на гърба му ездачка, отколкото от неистовия рев на глиганите.
Нямаше време за губене. Ако при отскок на коня стремето се скъса и ездачката се строполи, разяреното стадо ще я стъпче и разкъса. Единствен начин да бъде спасена е да бъде грабната от коня.