— Алчо!
Вярното животно познаваше нрава на господаря си, усети повелята. Макар и уморен от дългия преход, жребецът се спусна към другия кон. Не беше лесен този бяг през гората. Но съобразителният Алчо се справи. Уплашеният кон беше застигнат, той препускаше трудно с обременяващия товар на гърба си.
Няколко безплодни Батилови опити да се доближи до ужасения кон. Най-сетне витошанецът се наклони толкова, че още малко и щеше сам да се строполи. Все пак успя да хване изпуснатите от ездачката юзди, дръпна ги силно. Животното почувствува властната ръка, намали бяга си. Тогава Батил промени рязко посоката на своя Алчо и на уплашения кон, насочи ги почти срещу стадото свини.
Когато са се втурнали, дивите свини не знаят да се обърнат и да поемат встрани. Летят стремглаво напред. Водени от ранения глиган, те продължиха да препускат и бързо потънаха в усоя.
Тогава Батил освободи впримчената в стремената ездачка, прехвърли я върху Алчо и пое нататък, като я придържаше с едната ръка, защото жената почти беше изгубила свяст и дълго време не можа да дойде на себе си. Нейният кон с вързана за седлото на Алчо юзда ги следваше послушно.
Жената беше млада, богато облечена. Носията й не изглеждаше местна. Войводата долови, че е чужденка, но изминаха поне два сажена, докато това се разбере, защото и да я беше запитал, тя нямаше глас и сили да му отвърне.
Когато се поокопити, тя погледна Батил с не-просветлени още очи и промълви:
— Мерси!
Витошанецът не разбра тази дума, чуваше я за първи път. Помисли, че жената казва името си.
— Аз съм Батил, средечки войвода — отвърна, за да се представи и той.
Сега пък жената не го разбра. Почна да му обяснява своето премеждие на непонятен език. Но Батил вече беше отгатнал, че тя е от савойците, от тия, които са подирили гостоприемството на Добротица.
Заговори й на гръцки. В Търновската школа се учеше отчасти и гръцки заради близостта с Византия. Жената можа да долови някои думи, имаше съвсем слаба представа за тоя език, доста непознат в Окситания, откъдето тя идеше.
Все пак Батил разбра, че се казва Лолита и е приближена на граф Амадей.
„Виж ти — каза си, докато Алчо бавно пристъпяше, — доста навътре в нашите земи са проникнали тези савойци, макар че Добротица отскоро им е дал подслон!… Тази Лолита може да ми потрябва, ако я срещна в Калацерка, Карвуна или Чиракман… Но какво търси сама из тия глухи места?…“
10
НЕ Е ЛЕСЕН ЛОВЪТ НА ГЛИГАНИ
Ето какво беше довело хубавата Лолита Морено в тая дъбрава, доста отдалечена от Калацерка. Лолита придружаваше Амадей Савойски в походите му. Пееше плавни провансалски песни, проточени като долините на Камарг, танцуваше като каталонка, смееше се гласовито и непринудено като неаполитанка.
Впрочем тя имаше смесена кръв, чарът й навярно идеше оттам. Баща й беше цирков акробат, роден в покрайнините на Неапол, майка й беше певица, може би тайна дъщеря на благородна дама от Барцелона, но дете, оставено в ръцете на бедни каталонски селяни. Те я бяха отгледали как да е между половин дузина свои деца и никак не им домъчня, когато четиринайсетгодишна тя тръгна подир пътуващи циркови артисти.
Лолита се роди в циркова каруца, израсна между цирковите хора, бедни, но прями, от тях се изучи да пее, да танцува, да се смее, те й дадоха тоя чуден вкус към странствуването, своето свободолюбие, непокорството си пред разните условности, жаждата й за бягство от натрапчивите и досадни бюргери.
Амадей я хареса, когато циркът, в който по милост държаха майка й, мина през град Шамбери. Баща й беше вече починал, той падна от един летящ трапец и счупи гръбнака си.
Шамбери беше главен град на савойския граф. Майката на Лолита прие с благодарност кесията със златни екю, която Амадей й предложи. Какво по-хубаво? Старата певица не вършеше вече нищо свястно в цирка, метеше пистата, хранеше конете и разчиташе на дъщеря си; но с една кесия със златни екю можеше да си купи къщичка в Камарг и да отглежда кокошки и гъски, което и направи. Все пак не пропусна да намекне на графа, че Лолита е внучка на благородници, затова е така даровита и своеволна.
Лолита прие да придружава Амадей, граф Савойски, при походите му. Защото не? Весело й беше: е, не така разнообразно, както странствуванията с цирка, то се знае. Тя пееше, танцуваше, смееше се, лудееше, но тези рицари, маркизи и контове, сподвижници на Амадей, понякога й досаждаха. Бяха едни и същи, важни, надменни, нямаха почти нищо от очите на цирковите посетители — ония жадни, любопитни, непридирчиви, неподправени очи на селяните и занаятчиите от малките площади в градчетата, където цирковата палатка се разгъваше. И какво оживление предизвикваше разгънатият цирков купол! И после потеглящите каруци към други непознати градове!