Липсваше й всичко това и се случваше Лолита да се държи дръзко, непристойно не само с приближените на Амадей, но и със самия него. А той беше един такъв, префинен, вежлив!
И когато тя го заплашваше, че ще си върви — стигат й благородни обноски, иска й се да подиша малко човешка пот, да й замирише на запарено, — той я оставяше да извърши някоя щуротия и да се укроти.
Такава щуротия Лолита извърши онзи ден. В двора на Добротица се говореше, че Карвунските гори, твърде богати с дъб, са свърталище на най-едрите глигани, които могат да се видят навред по земята.
— Искам да ми убиеш глиган — хвърли Лолита на Амадей пред десетина благородници, събрани да се веселят. — Искам да имам най-големите глиги не само в Савоя, но в цял свят. А ти седиш тук и носиш копринени ризи с дантелени ръкави.
Амадей се усмихна снизходително. Това още повече раздразни Лолита.
— Ще танцувам и пея за онзи от вас, който ми донесе най-големите глиги от Карвунските гори.
Тогава се изстъпи маркиз Риналдо ди Конеляно. В подпланината на своето имение там, във Венето, той беше убивал глиган. Гордееше се с това, а и беше малко влюбен в игривата непокорна Лолита, пък и му се нравеше да покаже превъзходство пред всички тия благородници, които тук, в Калацерка, не вършат нищо друго, освен добре да се гощават с тлъсти овци, печени на шиш, и червени вина, отлежали в пещерите на скалистия нос, изпружен в морето.
— Аз ще ти убия най-големия глиган, Лолита. Ще танцуваш ли за мене?
Амадей посмръщи вежди, но не остави другите да забележат, че му е неприятно.
— Ще танцувам! Не, ще дойда с тебе, за да видя как ще ми убиеш най-големия глиган.
Още едно дръзко предизвикателство за Амадей. Как трябваше да отвърне той? Да скочи и да предизвика Риналдо на двубой? Смешно! Ще се унижи ли зарад едно нищожно цирково момиче? Да заповяда на стражата да натупа безочливката с десетина добри пръчки? Още по-смешно, а и съвсем недостойно!
— Добре — каза, — хайде, вървете! Моят приятел Конеляно е добър стрелец. Вярвам, че ще си похапнем глигански бут.
— Обещавам — отвърна Риналдо набързо, възхитен, че така лесно постигна нещо, за което доста отдавна е копнял.
Глигановата гора, наречена от местните хора „Тлъстата“, тая на едрите диви свини, тежки колкото шестмесечно теле, се простираше доста навътре в сушата. Нужен бил близо ден при обикновен конски ход. Трябвало дори да се преспи в „Кривата странноприемница“, назована така, защото била при кривината на пътя, който водел към Девня, градът на шестте водни очи, мелничарско средище, прочуто още от римско време.
Амадей великодушно предложи на Риналдо да му даде отряд конни стрелци за охрана. Всъщност предложението, направено с вежлива усмивка, съвсем не беше великодушно. Графът целеше Лолита да не остане продължително насаме с Риналдо.
Тъкмо такова беше желанието на Риналдо.
— Струва ми се, че няма нужда, ваше превъзходителство — усмихна се на свой ред Риналдо. — Намираме се на приятелска земя. Деспот Добротица прогласи доста ясно, че сте му скъп гост и че всеки, който би дръзнал да се отнесе непристойно към някой от вашите хора, или пък да употреби насилие, ще бъде наказан с отсичане на ухо, ръка или дори със смърт. Тук цари покой, който, бих казал, е почти дразнещ за изпитани сабляри и стрелци, каквито сме.
И други от присъствуващите благородници подхванаха тая мисъл. Наистина тези хора, за който войната беше занаят и забавление, едва ли не призвание, се отегчаваха в мирна обстановка.
Амадей се съгласи, макар и против волята си. „Най-сетне — каза си, — Лолита не ми е никаква. Дал съм за нея само пунгия екю. Та аз сам не знам с колко екю разполага ковчежникът ми…“
Така една сутрин Лолита и Риналдо ди Конеляно поеха по прашните пътища на Карвунската земя. Риналдо — за отдавна желаното хубаво приключенийце, което възнамеряваше да изживее със своенравната Лолита, тя — за да подразни своя граф, да му покаже, че не е само предмет, част от обозните принадлежности при военните му походи. Гъделичкаше я, разбира се, и да се позабавлява с ухажването на младия маркиз и не по-малко да изпълни гърдите си с вол-ност, неизвестност, дори тревожност.
Вървяха дълго по указаната посока, отминаха три села. И в селата, пък и по пътя, хората ги поздравяваха почтително, долавяха, че са от тия чужди добри гости, за които господарят настойчиво беше разгласил.
На три пъти срещнаха и савойски патрули. Земята на деспот Добротица опираше в царската земя на Иван-Александър, между двете земи нямаше гранична межда и Амадей беше бдителен, не разчиташе само на Добротица, искаше да е напълно уверен, че българският цар не извършва ходове на прочистване, след като така коварно негови емисари разбойници парализираха главното савойско оръжие, огнестрелното.