Цялото стадо се устреми подир него. Конят вече подбираше пътя си. А и ездачката едва се крепеше. Когато животното профуча край едни шубраки, изпъкнал напречен клон блъсна в рамото ездачката, тя изпусна поводите, повалена върху гърба на коня.
Добре, че ботушите й имаха шпори. Краката й някак се заплетоха в стремената. Това я спаси, макар че конят, раздразнен от мятащата се на гърба му жена, влуден от гонещото го стадо, препускаше, без да знае накъде.
11
КЪСИЯТ МЕЧ НА ВОЙВОДАТА СРЕЩУ РАПИРАТА НА МАРКИЗА
Батил и Лолита пристигнаха в Кривата странноприемница само няколко минути след Риналдо. Маркизът, изгубил самообладание, с мисъл, скована от страх за спътницата си, тичаше с Марко към обора и му обясняваше с ръкомахания, че двамата незабавно трябва да яхнат коне и да търсят дамата, която е в смъртна опасност… И дано я намерят неразкъсана от глиганите…
Докато Марко бързаше да оседлае два коня, Ба-тиловият Алчо влезе в двора, следван от коня на Лолита. Войводата стъпи предпазливо на земята, като придружаваше младата жена, взе я в ръцете си, за да я понесе към схлупената врата на странноприемницата.
— Алчо, почакай ме! — отри рамо в шията на коня, а умното животно раздруса глава, изпръхтя.
На вратата вече се бяха появили Деспина и трите момиченца с опулени, зарадвани очи. Момиченцата се разскачаха, развикаха, майката се затече към обора да предупреди Марко и знатния гост. Но и те бяха изскочили, стреснати от детските възклицания.
Батил пристъпваше бавно и едва беше направил пет крачки, Риналдо се спусна да поеме Лолита. Обвила ръце около врата на своя спасител, тя не ги отпусна.
Маркизът я потегли настойчиво, почти грубо. Навярно му се виждаше недопустимо тя да бъде в прегръдките на някакъв местен крепостник.
Батил просто го отстрани с крак: то беше като ритник. После влезе в странноприемницата, отнесе Лолита до собата, положи я върху одъра. Тя му отправи поглед, който не можеше да се опише, защото съдържаше и благодарност, и възхита, а може би бързо разразила се привързаност, каза му няколко думи, от които той различи „мерси“, която чуваше повторно.
Ала всички бяха видели протегнатия крак, който блъсна маркиза; видя го и хубавата Лолита. А пред Лолита Риналдо не можеше да бъде подритван. Такова нещо не биваше да отмине мълком. Един Конеляно?… Една дама, била тя цирково момиче, която утре ще разкаже на всички благородници там, в Калацерка, цялата нескопосана глиганска история, завършила с ритник? Не, това е недопустимо!
Маркизът изчака Батил да излезе от собата и му заяви високо, заповеднически, че ще се бият. Трябвало да бъде очистена честта. Изискването беше изречено на непознат за витошанеца език. Но между мъже такива предизвикателства се разбират и без думи. Достатъчно беше, че Риналдо стисна ръчката на рапирата.
Батил направи крачка и се спря да пообмисли. Уморен е. Навярно и противникът е уморен. Но има ли право да приеме двубой, когато е натоварен с такава отговорна задача? Ако го сполети несполука, ако бъде ранен, кой ли тук ще го лекува, кога ли ще може да възседне отново Алчо и да тръгне към Калацерка?
Погледна събралите се там в дъното на кръчмата стопанин, стопанка и три момиченца с уплашени лица, помълча и направи знак на Риналдо, че не приема двубоя.
Маркизът изтегли рапирата си и му препречи пътя: не приемаше отказ. Откъм собата Лолита изписка.
Тя молеше Риналдо да не извършва такова изстъпление. Молбите й постигнаха обратното: сториха се плесница за Риналдо, раздразниха го още повече. Насочи рапирата към Батил и прие нападателна стойка.
Тогава витошанецът изтегли самоковския си меч: по-къс е от рапирата, но сигурно е по-здрав.
И начена двубой на чест за единия, на правда за другия. Неравен двубой, не само защото оръжието беше нееднакво, а защото единият се биеше заради предстоящата мълва, другият — заради предстоящия дълг.
Но тъкмо защото на Батил му предстоеше да изпълни висок дълг, неотменимо държавно поръчение, той се биеше предпазливо. Стараеше се не да докосне противника, а да отбегне нападите му.
Риналдо беше отличен фехтовач, изучавал е това майсторство най-усърдно. На един маркиз по потекло не му трябваше да владее някакъв занаят, нито пък наука, за да припечели хляба си. Господаруваше над стотици крепостници, те му осигуряваха охолството. Той трябваше да познава само изискванията на своите равни — маниери, танци, вежливости — и да притежава превъзходството на рапирата, която простият народ нямаше право да носи.