Целта на Батил беше да изтощава яростния нападател. Отскачаше, прикриваше се зад някой стол, зад грубата дълга дъбова маса, прехвърляше се през нея към зиданото огнище. И пак отново зад някой стол, зад масата.
Още в първия миг на двубоя Деспина грабна децата, изведе ги вън, вкара ги в обора при конете, залости портата. Марко остана в кръчмата от страх биещите се да не изпочупят глинените паници, натрупани по полиците. Разбира се, той не можеше да спре двубоя и само се потеше, сврян в един ъгъл. Но от соба-та излезе залитаща Лолита, опря се на стената и вече не пищеше и не молеше, а запя.
За кого пееше в тоя двубой, който можеше да завърши със смърт? За победителя?
Риналдо съзираше превъзходството си. Дебнеше мига, когато ще се намери достатъчно близо до противника, за да се стрелне, да го прободе. Песента на Лолита не го ли зовеше? Единствен той долавяше нейните думи. Към кого другиго можеха да бъдат отправени те? Към тоя страхливец, никаквец, който само отбягва ударите му?
Но тъкмо тази песен, в която Риналдо от миг на миг неволно се вслушваше, го срази. Той подценяваше своя противник. Батиловите отскоци и шмугвания не бяха проява на страх. Ни най-малко. Витошанецът също дебнеше противника, обаче целеше не да го прободе, а да му отнеме оръжието.
И мигът настъпи. Ръката на Риналдо, предълго стискаща рапирата, се умори, жилите, преопънати, се отпуснаха. Силен замах със самоковския меч и рапирата изхвърча из десницата на маркиза, отърколи се при огнището. Батил скочи, грабна я, счупи я надве, захвърли острието в огнището.
Риналдо стоеше вцепенен. Сега вече този крепостник може да направи с него, каквото си иска. Обърна безнадеждни очи към гостилничаря. И той не помръдваше, втрещен чакаше страшната развръзка. Долита беше престанала да пее. Лицето й доби някаква неизразима чистота. Тя сякаш беше доволна: като че си е отмъстила на всички тия благородници от кохортата на Амадей, които все са я смятали за предмет на забава.
Батил я погледна, леко й се поклони. Поклони му се и тя. С меча си в ръка той премина бавно през кръчмата, направи знак на Марко да го последва и излезе.
А Риналдо стоеше все така неподвижен, изпълнен със срама си, който днес му се струпа на три пъти, а може би и радостен, че този див българин, който скачаше като рис, пощади живота му.
Като се намери в двора, Батил отиде при Алчо, който все така стоеше и чакаше господаря си до коня на Лолита, привързан за Алчовото седло.
— Алчо, братко, няма да можем да си починем тук.
Потупа коня по шията, обърна се към гостилничаря:
— Мислех да нощувам при тебе. Сега ще е достатъчно да получа къшей хляб за мене и торба зоб за коня.
— Да, твоя светлост!
Марко се затече към обора за зоб, а оттам излязоха Деспина и трите момиченца, едва преодолели уплахата си.
— Имам сухо сирене и погача. Искаш ли, твоя светлост? — притече се жената.
— Да, добре — кимна Батил, отвърза поводите на другия кон, погали Алчо: — Все пак ще си похапнем и после ще видим.
12
ПОД ЕДИН ПОКРИВ С ВРАГОВЕТЕ
Вечерта напредна, нощта се спусна, Батил и Алчо все още вървяха през гората. Нахраниха се пътем. Батил превърза конопената торба, пълна с ечемик и овес, под муцуната на Алчо, а сам, отпуснал юздата, взел в едната ръка комата хляб, в другата — парчето твърдо сирене, здравата си похапна.
Кон и ездач утолиха жаждата си от поточе, провряло се между паднали сухи клонаци, мъхести балвани и кичури здравец.
— Не е лошо да се нагълташ с горска водица, която ти дъха на здравец, а, Алчо?
Навремени из дълбочината на леса долиташе далечна гълголеща песен на глухар. Понякога между дърветата прехвърчаше бухал с тежки крила, чуваше се крясък на сова и мигом чинките и гривиците, накацали по вейките да нощуват, се раздвижваха смутени. После лесът отново глъхнеше и само равномерното туп-туп на конските копита по меката горска земя нарушаваше тишината.
Може би наближаваше полунощ, когато капналият за сън ездач и умореният кон стигнаха до странноприемницата, която местните жители наричаха, било манастирска, било соколарска, защото недалеч от нея в едната посока се намираше метох, а в другата се издигаше скалиста чука, под която стар ловец опитомяваше соколи.
Портата на странноприемницата беше залостена отвътре, когато Батил пожела да влезе. Той трябваше настойчиво да чука с дръжката на меча си по дебелата дъбова врата, докато се появи с димящо маслениче в ръка стопанинът, стар, коремест селяк с бръчкаво лице и подпухнали очи.
— Какво искаш, човече, по никое време?
Кръчмарят оглеждаше Батил и едновременно мяташе поглед в тъмнината, за да долови сам ли е тоя среднощен посетител, или разбойническа грабителска шайка ще нахлуе заедно с него в страноприемницата.