— Ще ме приемеш ли за нощуване?
Старият изсумтя, приближи мъждукащия масления до лицето на Батил.
— Какъв си такъв пътник, когато всичко живо спи?
— Заблудих се.
Старият пак изсумтя.
— Накъде си тръгнал?
— Към Карвуна.
— Е, да, може и оттук…
Отново очите на гостилничаря засноваха из тъмнината.
— Сам ли си?
— Аз и конят.
Алчо стоеше зад своя господар, навел умерена глава.
Гостилничарят се колебаеше. Спретнатият вид на войводата не му вдъхваше недоверие, но старикът имаше и друга причина да се двоуми. В кръчмата пребиваше от няколко дни отряд савойци, които наглеждаха околните пътища. Наистина тази вечер се бяха отдали на веселие, всеки изпи голям бъкел вино, сега хъркат, захлупени върху масата. Но одърът, с който странноприемницата разполага, им е предоставен. Трима костеливи едва се наместват на него реб-ром. А тия синковци са охранени. Ако поизтрезнеят и пожелаят да легнат като хора, какво ще последва?
Батил извади пунгия с медни пари, пораздруса я, за да чуе кръчмарят звъна на монетите, пъхна я в ръката му.
Държането на домакина се промени.
— Влез, твоя светлост! Хора сме, може ли? Тесничко е при мене, имам и други трима пътници. Ще се сместим някак.
— Най-напред да видя къде ще настаниш коня ми — каза Батил.
— Прав си. Добиче не се оставя нощем на открито в тия маренски усои. На сутринта можеш да го намериш разкъсано от вълци.
Старият тръгна към обора, Батил поведе Алчо след него. Влязоха. Тъмнината леко се озари от масленичето. Батил забеляза гърбовете на два коня. Лъхна го топлият и остър дъх на отдавна непочистен конски тор.
— Оборът ми е за шест коня. Добър обор. Пет са сега. Тия два са мои, тия три са на гостите. Има място за твоя, ей тук до моите.
Батил потупа Алчо по хълбока, намести го, където старият посочи.
— Слушай сега, твоя светлост — заговори домакинът, след като спусна мандалото на оборската врата и двамата тръгнаха към кръчмата, — гостите ми са чужденци. От савойците, приятели на карвунския господар. Заели са одъра. Ще ти постеля в кръчмата, няма къде другаде.
На Батил му стана твърде противно, като узна, че ще дели нощта с тия, срещу които се бореше с всички сили. Махна се от Кривата странноприемница зарад оня негодник, на когото може би нямаше да подари живота, ако с него не беше младата жена, претърпяла премеждие. Сега пак омразните савойци!
Но нямаше как. Преуморен е, Алчо е накрай сили, а и нощта е пълна.
— Добре — каза неохотно, — разпореди се!
И помисли: „Пъхам си главата в торбата. Ще трябва утре да се измъкна по тъмно, преди тримата да са станали, за да избягна каквато и да е ставка с тях.“
13
ПОНЯКОГА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА СЕ ПРЕПРЕЧВАТ НЕПОПРАВИМО
Батил спа наистина върху козяка, който кръчмарят му постла в кръчмата. Но това беше заешки сън. Там, в другия край, сумтяха и хъркаха тримата стражи, захлупили очи, проснали ръце върху дебелата дъбова маса.
Зазоряваше се. Слаб светлик се появи в решетестия прозорец. Батил се надигна. Кръчмата беше в мрак. Тримата савойци не се съзираха, но се чуваше тежкото им дишане.
Каква неслука! В просъницата си витошанецът блъсна с крак един от столовете, той се отърколи. Тишината се разби така стремително, че хъркането на тримата изведнъж пресекна. Колкото и да бяха пили, и техният сън в края на нощта ставаше лек, чуплив.
Единият се размърда. Батил чу ботушите му да се отриват в подпората на масата и шпорите им да подрънкват.
„Разбудих го, дяволското! Трябва да се махам. Ще се надигнат и другите двама.“
Бързо събра всичко, каквото беше положил край постелята, когато легна — меча, лъка, колчана със стрелите, кожената торба с огнивото, праханта, кремъка.
В тоя миг савоецът, дошъл вече на себе си, викаше неразбираемо с прегракнал от снощното пиене глас:
— Ей, ти, кой си? Ей, ти!
Батил мълчеше. Изправи се, увери се, че е взел вещите си, направи три крачки към вратата.
— Ей, ти, там! — викна по-силно савоецът.
Батил дръпна мандалото, вратата се отвори, отвън нахлу светлина. Войводата се стрелна към обора. Бързо! Трябва да оседлае Алчо, преди тия синковци да са се юрнали подире му.
Това, че човекът не отвърна на заповедното питане, това, че се измъкна, без да се обърне, озадачи савоеца. Грубо разбута другите двама.
— Гуидо, Лоренцо, ставайте! Тук има нещо. Дигайте се, мързеливци!
Един подир друг двамата сънливо се надигнаха.