— Какво има, Джовани?
— След мене! Там един се шмугна…
Тримата се втурнаха към вратата, оттам през двора към конюшнята.
Батил почти беше пристегнал каиша на седлото под корема на Алчо. Конят потропваше с крак, нетърпеливо чакаше ездачът да го яхне.
Но на вратата се появиха савойците. Докато тичаха, се бяха поразбудили.
— Ей, ти, разбойнико! — извика пак с дрезгавия си глас първият, Джовани.
Батил не отговори, допристегна каиша на седлото. Савойците пристъпиха към него, като взаимно се насърчаваха.
— Гуидо, отсам!
— Лоренцо, след мене!
— Няма да го изпуснем, Джовани!
Батил не виждаше вече друг изход, освен да изтегли меча и вместо да чака тримата да го обкръжат тук, в теснината, да ги изтласка навън.
— Алчо!
Конят пристъпи след господаря си. Стиснал здраво меча, войводата направи смело решителните пет крачки, които трябваше да смутят савойците.
Наистина те отстъпиха, защото бяха нахълтали без оръжие. Заднишком излязоха из обора. Но ако Батил не беше бърз, щяха да награбят от струпаните наблизо дърва за горене и би настъпил лош обрат.
Решителност и бързина бяха отличителни черти за витошанеца. С ловък скок се озова върху седлото.
— Напред, Алчо!
Жребецът мигом препусна. Той имаше отзивчив, сприхав нрав. Ездач и кон си подхождаха. Така се устреми конят, че за малко да повали и смаже савоеца с име Джовани.
Ала нова неслука — Джовани позна бан Батил. Някой път обстоятелствата се струпват, за да помогнат, някой път се препречват и провалят всичко. Каква глупава случайност, този Джовани да се окаже именно третият от патрулиращите в Несебър, когато Батил и отец Инокентий устроиха тайната среща с протопрезвитер Климент в голямата несебърска черква, за да влязат във връзка със затворения от савойците несебърски войвода Драгота!… При схватката в черквата мечът на Батил прониза единия от стражите. Инокентий пухна другия по главата с високия меден свещник и наби шлема му до ушите. Третият, който вдигна ръце за милост и на когото Инокентий напъха в устата парче от собствената му риза, а Батил привърза краката и ръцете му с ремъците от гащите на неговите повалени побратими, този, когото Батил и Инокентий пощадиха, бил Джовани… Щяло да е по-добре, ако не бяха го пощадили.
Батил и Алчо се отдалечаваха нататък по пътя към метоха, когато Джовани извика:
— Порка-ла-мадона, как го изпуснахме, тоя разбойник? Знам го от Несебър… Той е убиец… Скоро на конете, преди да е офейкал!… Порка-ла-мадона!
14
СГРОМОЛЯСВАНЕ В КАМЕНИСТИЯ ЯР
Отначало ездачът се озърташе неспокойно.
— Бързай, Алчо! Трябва да се измъкнем от погледа на тримата пияници!
Жребецът препускаше. Беше си отпочинал, утринната прохлада го подтикваше, весело му беше, развяваше опашка.
След няколко завоя на горския път Батил отпусна юздите, прецени, че няма защо да уморява своя кон. Савойците навярно са си дали сметка, че е ненужно да преследват човек, който не се е проявил с никакво съмнително за тях деяние, освен дето се показа опърничав, непослушен. Всеки може да се уплаши от тримата въоръжени чужденци, които се държат заповеднически, и да побегне.
Погрешно успокояване. По едно време Алчо наостри уши, вирна глава. Беше доловил преди своя господар тропота на препускащите отзад коне. Батил познаваше добре усета на своя четирикрак другар.
— Какво, мой Алчо?
На свой ред ездачът извъртя глава. Там, зад последната крива на пътя, се подадоха тримата савойци.
— Бързо, Алчо, бързо! Тези насилници май са наумили нещо недобро!
Жребецът се впусна в бяг. Лудото препускане беше една от неговите наслади. Батил знаеше, че никой не може да го догони — още повече по стръмнина. А пътят вече се качваше към чуката, под която лежеше обителта.
Алчо вземаше преднина, ала за съжаление лесът се разреждаше, оголваше се урвеста местност, склон, в който порои и сприи бяха издълбали същински пропасти. Още може би два-три сажена през леса и после преследвачите ще могат да следят бягащия.
„Главното е да не съм пред очите им — каза си Батил. — Тогава лесно, скоро ще изостанат от Алчо. Трябва да свия в гората.“
Изборът беше малък. Гората оредяваше, между дърветата имаше камънак, изваян от стихиите, тук-там покрит с мъх и ланска шума.
Непредвидлив ход. Алчо не се противи, прие посоката. Но колкото и да беше опитен и ловък, конят не можеше да избегне неравностите на камънака, скрит под гнилата шума. Крива стъпка върху объл камък, подхлъзване и конят си навехна предния ляв крак.
Вярното животно продължи да носи своя ездач, като при всяка крачка виеше шия, надигаше глава, клатушкаше тяло. Батил скочи от седлото.