Скочиха в морето, заплуваха.
— Бог на помощ! — направи кръстен знак след тях монахът и се сгуши в дъното на лодката, където вече беше легнал Делян.
Радуша, Йово и Батил бяха добри плувци, не им беше трудно да се доберат до саета, да се плъзнат покрай туловището му, да стигнат до котвената верига. Тя се опъваше с все сила, над нея корубата пращеше като зряла любеница.
— Сега иде най-трудното — зашепна Батил. — Покатерваме се ти и аз, Йово, по веригата, стъпваме на палубата, шмугваме се между платната и макарите с въжетата. Издебваме стражите, ти единия, аз другия. Ножът в тебе ли е?
— В мене — попита Йово ножа си, привързан на кръста му.
— Само че тихо, котешки, сигурно в корабния търбух спят сменните стражи. Ако претърпим неуспех, скачаме от борда, скриваме се тук под корабния нос. Изчакваме. Ако успеем, ще чуеш крясък на сова, Рад войводо. Застигаш бързо лодката, мяташ се в нея, хващаш кормилното весло. Гребете стремително, докарвате я до саета. А ние спускаме двете бурета или поне едното и бегом към тръстиковия лиман. Разбрано ли е.
— Разбрано.
— Разбрано.
— Хайде сега, Йово!
Батил се покатери по веригата, хвана се за перваза, подаде глава над борда, огледа палубата, метна се на нея. Същото направи Йово. Нямаше светлина на мостика, а и стражите не се мяркаха. Беше наистина трудно да се движи напред-назад по люлеещия се кораб. Всеки стражник неизбежно би се подхлъзнал н би се намерил при пълно снаряжение в яростните вълни, без изгледи да бъде измъкнат из безпределната нощ.
Единият пазач, тоя, който стоеше до носа, се беше свил при предното триъгълно платно и, разбира се, дремеше. Нощ черна, дива, не само човек, но и дявол не би се впуснал в приключение през такова време.
Батил го цапна по главата с дръжката на меча си. Двамата с Йово го бутнаха през борда.
— Ще се събуди на оня свят — прошепна рибарят.
— Сега пълзешком към кърмата!…
И там същата картина: пазачът беше легнал на завет под макарите с въжетата и дори се беше завил презглава с плаща си. Дармаданът, който иде през морето кой знае от кои степи, може да отнесе не само шапката, но и човека…
Пак удар по главата и хайде в клокочещата стихия!
— Казах ли аз на побратима, че бурята ни е съюзница? — промълви Батил. — Вече сме с развързани ръце. Бързо към складираните бурета! Знам къде са. Оттук, Йово! Но преди това да уведомим Радуша!
Крясък на сова. Радостен крясък.
Девойката го чу и веднага към лодката. А Батил и Йово се промъкнаха в склада. Имаха време, докато Радуша стигне до лодката и докато я докарат. Въпреки пълния мрак Батил лесно опипа буретата, знаеше разположението им.
— Да изнесем две бурета на палубата, Йово! Горе ще ги вържем и ще ги смъкнем в лодката.
Чуваше се бухтенето на вълните, които се удряха в корубата. Гредите и поскърцваха.
— Къде си, бате Батиле?
— Насам, Йово, насам! Ето редицата на буретата!
Буретата бяха малко по-обемни от телешки мях. Не беше трудно за двамата да измъкнат две бурета и да ги набутат при вързаните корабни платна, а и сами да се свият под платната и да чакат лодката.
И това стана. Радуша държеше здраво кормилната лопата, лодката се приближи към кораба откъм завардения му от вятъра борд. И там вълните бяха едри, но не се блъскаха в корубата като пощръклели биволици.
— Скоро, Йово, докато не са ни забелязали от съседните кораби!
Йово беше майстор на моряшките възли. Без бавене, с Батил вързаха едното буре, спуснаха го в лодката. Изтеглиха въжето, вързаха и другото буре, спуснаха и него.
При клатушкането си лодката няколко пъти се блъсна в корабната коруба. Неизбежно в такава буря. Дум! След миг пак дум! И отново дум и дум! А точно на това място в търбуха на саета спяха в люлките си сменните стражи. Люлеенето не ги будеше, ала думкането ги събуди. Изведнъж, ето ги, наизлезли четирима на палубата!
— Скачай, Йово! Теглете веслата, Радуша!
Батил и Йово скочиха в морето, лодката се отдръпна от кораба, заплува, загуби се в мрака. Рибарят и войводата я застигнаха, качиха се в нея, хванаха и те греблата.
— Сега бързо! Раз, два, раз, два!
Стражниците а саета не намериха друг изход, освен да дадат всеобща тревога. Светлинни знаци към сушата, тръбен зов към околните кораби.
Бегълците чуха тръбите, видяха мигащите светлини.