— Какво направихме, братко? Сега и ти, и аз сме в ръцете на тия изедници!
Обърна се: савойците не се виждат още. Наведе се, опипа крака на коня. Да скъса ли ремъка, който придържа колчана със стрелите, и да превърже навехнатото? Няма време — миг-два и преследвачите ще се появят. Тогава вече накъде?
Последна възможност: да се раздели с Алчо, да го натири натам в гората, да заблуди някак преследвачите, да ги надхитри.
— Алчо, братко, сега всеки, накъдето му видят очите… Ще се дирим един друг. Чу ли, Алчо? После!
Никога Батил не беше удрял коня си. Разбирали са се винаги така, от само себе си. За първи път го плесна здраво с плоската страна на меча. Конят трепна, разбра, извърна глава, погледна господаря и пое нататък в гората. На седлото му си стояха прикачени лъкът и колчанът.
Батил се озърна. „А аз накъде?“
Недалеч зееше дълбок срив, земна цикатриса, пропаст между два сухи скалисти бряга, която завършваше със сипей. Дълга, вековна работа с резеца на стихиите.
„Тук! — каза си. — Колкото по-опасно, толкова по-обезкуражаващо за преследвачите.“
Изчака тримата савойци да се появят, да го видят, за да не преследват коня, погледна нататък в посока на Алчо — той се беше затулил навътре в гората. Взе си дълбок дъх и скочи.
Десетина лакти се пързаляше заедно с камънака, после стръмнината го грабна, преметна го веднъж, дваж, три пъти и вече Батил не знаеше какво става с него.
Савойците, там от по-ниското, наблюдаваха това сгромолясване, добре видяха как човекът се премята, как камъните от сипея фучат надолу заедно с него. Най-сетне търкалянето спря, човекът се намери в дъното на пропастта и остана да лежи неподвижен с разперени крака и ръце.
— Отмъстен съм — каза Джовани на другите двама, след като постояха така доста време и проснатият все не помръдваше.
— Орлите и гарваните скоро ще му оголят кокалите — отбеляза Гуидо.
— Е, да си вървим — предложи Лоренцо. — Жаден съм, снощи много пихме.
Дръпнаха юздите на конете. Поеха бавно по-обратния път.
15
ВЕРНИЯТ АЛЧО СПАСЯВА ГОСПОДАРЯ СИ
Алчо постоя доста време в гората. И друг път е чакал господаря си на затулени места. Има твари, предани на човека — кучета, коне, соколи, — които усвояват нрава на своя стопанин и знаят какво иска от тях. Дори преди да ги е насочил, вършат това, което той очаква.
От време на време конят навеждаше глава, хрупаше трева, тя му се нравеше: горската трева е по-крехка, по-малко жилава от полската. Навехнатият крак почти не го болеше, не му тежеше ездачът, а и не му се налагаха напрегнати движения, тревата изобилствуваше наоколо.
Обаче господарят не идваше. Конят вече надигаше глава, остреше уши, оглеждаше се, слухтеше. Тишина. Само прелитането и чуруликането на птичките из дърветата смущаваше горския покой.
Слънцето се вдигна доста високо. Жребецът ставаше неспокоен. Ровеше с копито, пръхтеше. Изцвили. Веднъж, дваж. Вирна глава, ослуша се. Не се чу подсвирване. Онова сладко подсвирване, с което се споразумяваха кон и господар.
Повя ветрец. Поразлюля листата на дърветата. Алчо дигна глава, престана да хрупа трева. Влажните му ноздри душеха, дано с някой полъх долети миризмата на господаря, особеният дъх, с който конят така е свикнал!
Нищо. Нито човешката сянка, нито неговият глас, нито мирисът му.
Конят бавно тръгна натам, откъдето беше дошъл. Навехнатият крак почти не му пречеше. Ето го откритото каменисто място при ръба на гората, където кон и господар се разделиха. Пусто е.
Конят наведе глава, подуши земята. Да, точно тук ездачът скочи от седлото, опипа левия преден крак на своя Алчо, плесна го силно.
Жребецът пак вирна глава, наостри уши, огледа се, ослуша се, изцвили.
Тогава се дочу подсвирването, което винаги е означавало: „Алчо, ела, чакам те“.
Животното трепна. Откъде иде зовът? Копитата му затопуркаха. Завъртя се около себе си. Искаше му се незабавно да припне. Но накъде? Откъде иде зовът?
Пак изцвили. Ново подсвирване. След миг то се повтори.
Без да види своя ездач, конят тръгна към зова Няколко крачки и ето го при ръба на урвата. Спря се, озърна се, поклати глава: нататък не може.
Тогава от дъното на сипея се чу гласът на Батил.
— Алчо! Алчо!
Гласът почти кънтеше из фунията на пропастта, макар че Батил нямаше сили да извика.
Конят съзря своя господар. Изпръхтя. Ала как да стигне до него? Изцвили.
— Алчо! Алчо мой! — чу се там, отдолу.
Алчо вече вървеше по ръба на пропастта, диреше място да заслиза. Надолу към равнината ярът ставаше дълбок, но нагоре към чуката беше плитък. Между раздробените скали конят намери проход, спусна се предпазливо, с бавни лъкатушки стигна до сипея.