Може ли да се опише това, което изпитва вярно животно, когато стопанинът му е изпаднал в беда? Възможно е Алчо да не долавяше, че господарят лежи разкостен като пребит и набира воля да се при-дигне. Но конят лижеше с топлия си език лицето и ръцете на Батил, вършеше това, което беше по силите му.
Неизмерима нежност изпълни очите на Батил. Такова присъствие в истински безнадеждни минути!
— Алчо, братко, зле си изпатихме.
Изохка.
— Да видим, ще можем ли да се измъкнем.
Конят пак олиза лицето на Батил.
Войводата се опита да стане, да го възседне. Невъзможно. Болки в кръста, в краката.
— Здравата съм се натъртил, братко.
Заобмисля какво да направи. Едничкото поне засега е да върже поясния си ремък за седлото и конят да го тегли.
— Ела, Алчо, ела по към мене!
Конят внимателно пристъпяше, за да не притисне господаря с копитото.
— Още, още, добри ми Алчо!…
Батил успя да пъхне ремъка в едното стреме, закопча катарамата, навря до лакът дясната си ръка в образувалата се халка.
— Сега, Алчо, ще ме влачиш, макар и ти да си пострадал. Хайде, братко!
Конят се напъна, повлече човека. Но едри камъни се препречваха, трудно ставаше, вярното животно въртеше глава. Може би се спираше, не само защото товарът му тежеше, а и от предпазливост.
— Тегли, тегли! Поне до пътя да стигнем! Все ще мине някой. Пътищата са за хора.
16
КАКВО ВИДЯ ПОСЛУШНИЦА ПАРАСКЕВА ОТ МАНАСТИРСКИЯ ПРОЗОРЕЦ
Послушница Параскева завършваше плетивото си: елек от тънко предена черна вълна. Предназначаваше го за майка Теодосия, игуменката. Щеше да й го поднесе смирено в деня на света Параскева, чието име младата послушница избра за своя нов живот. Внушаваше си да следва примера на светицата; не в смъртта, то се знае — похвална смърт не е чест жребий, — но поне в смирението.
Добрите помисли не й забраняваха, докато плете, да седи до прозореца на своята килия, малък като самата килия, все пак достатъчен да се вижда надалеч пътят, който в едната си посока стига до метоха, в другата отвежда към Карвуна, Чиракман, Калацерка, градове, където кипи богат живот.
Младата послушница можеше да си мечтае за този живот, защо не? Той вече не е неин, няма и да бъде неин. Та кога ли е бил неин? Момиче, родено от бедни крепостници, няма право да се равни дори в белите си нощни видения с благородник от потекло. Най-неприсъщо е, ако този благородник е синът на деспота и трябва да бъде венчан за византийска княгиня.
Минало беше пладне, калугерките бяха обядвали в трапезарията, бяха целунали ръка на майка Теодосия и можеха да се отдадат на уединение в килиите ги, както беше прието да се казва.
Идеше часът за общата молитва и песнопение. Клепалото щеше да се чуе по залез слънце.
Но какво е това? Там, където манастирският път се съединява с другия, мирянския, се вижда кон, но кон без ездач и нещо се влачи подир коня… Света Параскево! Какво ли нещастие се е случило?
Въпреки че не беше разрешено да се безпокои игуменката в часа на уединението — майка Теодосия обичаше да си поспива следобед, — послушница Параскева се затича към покоите й. Спря се задъхано пред вратата, почука.
Теодосия плискаше лицето си с вода от менчето, да се поосвежи след съня.
— Какво има? — викна строго, докато се бършеше.
— Майко игуменко — подаде се боязливо Параскева, — страхувам се… нещо лошо… Там на пътя кон влачи човек…
— Една бъдеща божа прислужница не бива да гледа към пътя дори през прозореца — каза преднамерено игуменката.
Но добави:
— Да видим двете.
Бързо се озоваха в килията на Параскева — оттам най-добре се виждаше пътят.
Наистина кои влачи човек. Двете жени се спогледаха.
— Какво да правим?
— Мисля, ако човекът е жив, да го приемем. В манастира мъже не са желани, но страдащите са често изпитания, с които бог проверява сърцето ни. Тичай, впрегни коня в моята двуколка, ще отидем там двете.
Параскева дигна полата на сивата власеница (не черна, защото послушницата не беше още обречена) и се затече надолу по дъбовите стълби към двора. Как чевръсто тичаше! Колко пъти й се е тичало, скачало, танцувало, но власеницата я е покривала, сковавала!
Бързо в обора да изведе коня, да го впрегне в двуколката, преди да е зачукало клепалото и да са наизлезли любопитните монахини, които сигурно ще се втурнат вкупом по пътя! Това добро дело трябва да си е нейно!
Игуменката сама отвори тежката дъбова врата, обкована с желязна броня, двете жени се качиха на капрата, майка Теодосия хвана поводите на коня, двуколката затрополи надолу.