— Бедата не е голяма — намери сили да се усмихне. — Ден-два ще ви досаждаме, Алчо и аз, не повече.
— Дано, войводо, дано! Но ще трябва да наложим ставите ти с лук и сол, да увием в ярешка кожа коленете, кръста… здраво си се натъртил, щом като едва пристъпваш.
Младата монахиня се върна, спря се чинно при вратата.
— Послушнице Параскево, ние сме в божиите ръце и затова редът ни е строг. Не бива да се разчуе, че сме приютили мъж, бил той и ранен. Видяха ли те, когато откарваше конете?
— Не, мисля, майко игуменко.
— Мислиш или знаеш?
— Знам, майко игуменко.
— Иди в склада и донеси няколко глави кромид, сол, тлъчник и няколко от нещавените ярешки кожи.
— Отивам, майко игуменко.
Очите на Параскева светеха. Тя изживяваше случката като същинско свое приключение: животът в манастира беше толкова мъчително равен!
— За коня на войводата ще измислим нещо.
— Може да е бил подгонен от вълк или чакал, докато ездачът си е похапвал и почивал в странноприемницата. Конят е оседлан, колчан със стрели и лък висят на седлото. И вълци, и чакали бродят наоколо. Чуваме ги да вият нощем…
Параскева изрече бързо това и наведе глава, защото игуменката я погледна укорно.
— Послушнице Параскево, ти имаш буйно въображение. Лошо е. Разбива чертозите на смирението.
А си помисли: „Находчиво момиче! Добро обяснение за прибрания от нас кон.“
18
САВОЙЦИ ЧУКАТ НА МАНАСТИРСКАТА ПОРТА
Савойският патрул, за който Батил разказа на игуменката, се вести още на другия ден и потвърди истинността на Батиловите признания.
Защо ли още на другия ден? Много просто. При редовната си обиколка из пътищата Джовани, Гуидо и Лоренцо решиха да се поотклонят, да видят доколко орли и гарвани са се справили с леша.
Неприятна изненада. Ни вест, ни кост от омразния българин. Поеха надолу покрай пропастта, поеха нагоре — никаква следа.
— Нали ви казах да го дотрепем? — ръкомахаше Гуидо.
— Каза, ама кога? Когато бяхме отново в кръчмата пред бъкела с червено.
— Важното е, че се досетих — настояваше Гуидо.
— Къде ли се е шмугнал? Не може да е отишъл далеч — тюхкаше се Джовани.
По едно време Лоренцо забеляза дирята, която беше оставил между камъните влаченият от Алчо Батил.
Нова загадка, защото дирята стигаше до пътя и там спираше, просто изчезваше сред утъпканото от копитата на Алчо място.
— Манастирът! — махна Джовани. — Манастирът! Никъде другаде!
Дръпнаха юздите на конете, тръгнаха нагоре по склона, озоваха се пред обкованата с желязо дъбова манастирска порта.
Дълго време чукаха по портата, провикваха се, докато най-после се появи игуменката, придружена от Параскева.
В обителта беше настъпила суматоха. Какво ли целят тези разбойници? Монахините тичаха насам-натам пощурели. Едни се втурнаха към черквата да укрият някои стари свещени книги, посребрения потир и украсения с резба седембедрен свещник, дар от деспот Балик; други вече бяха грабнали вили, мотики, колове да защищават обителта и себе си.
Теодосия знаеше истинската причина на насиленото посещение. Високо, отривисто заповяда на монахините да се приберат в килиите и да имат търпение, взе със себе си Параскева, за да не е сама пред савойците, и открехна проходната вратичка, врязана в голямата порта.
Разбира се, между савойски стражи, които не знаят български, и карвунски монахини, които не знаят италиански, не можеше да има разбирателство.
Все пак, колкото и савойците да ръкомахаха, колкото и да крещяха, колкото и да напираха, господарствената игуменка не ги пусна да влязат.
— Манастирът е женски. Мъж не може да влезе освен свещено лице. Такъв е канонът — повтаряше и преповтаряше. — Извикайте свещено лице, то може да влезе.
Най-сетне савойците избълваха всеки по една своя ругатня — порка-диа, порка-ла-мадона, — дръпнаха юздите на конете и се махнаха.
Но Теодосия вече добре знаеше, че нечаканият гост не е измамник, получи такова неопровержимо потвърждение на неговите думи! И промени отношението си към него, още повече, че е средечкият войвода Батил, за чиито подвизи беше чула, защото както нищо лошо, така и нищо добро не остава скрито.
19
ВОЙВОДАТА И ИГУМЕНКАТА ИМАТ СЪЩИТЕ ОПАСЕНИЯ
Натъртените колене, лакти, слабини на Батил бързо се оправяха. Лапите с кромид и ярешките кожи така омекчаваха и загряваха ставите, че още на третия ден пострадалият ставаше от постелята, обикаляше игуменската приемна, обзет от нетърпение, питаше за Алчо.
И Алчо се усещаше здрав. И неговият крак беше намазан със свинска мас и увит в ярешка кожа, а зоб и сено колкото щеш в манастирския обор при бдение-то на Параскева.