Игуменката се усмихна дяволито.
20
СЪЛЗИТЕ ГОВОРЯТ ПОВЕЧЕ ОТ ДУМИТЕ
Когато Батил си тръгваше, Параскева не можа да се сдържи, сълзи навлажниха големите й кестеняви очи и тихо се зарониха. Тя не смееше да ги изтрие с ръкав, оставяше ги да капят по сивата власеница. Как е посмяла да се покаже плачлива пред майка Теодосия? Стоеше на една крачка зад игуменката и не помръдваше, макар да усещаше, че цяла трепере.
Какво изпитваше неукрепналата девойка? Сама не знаеше. Нещо в нея се късаше, сякаш тя повторно се делеше от Иванко и от света.
И майка Теодосия беше развълнувана. Но тя отдавна познаваше живота и неговите превратности. Пъхнала ръце в широките ръкави на расото, стоеше изправена и някак гневна към света, в който Батил отиваше.
Пообърна се, съзря объркаността на Параскева и произнесе бавно:
— Послушнице Параскево, ти имаш дарбата да се привързваш. Но тя пи поразява като острия нож, ако не сме го хванали откъм дръжката.
И добави, докато пред манастирската порта Батил гласеше такъмите си върху седлото на Алчо — лъка, колчана със стрелите, торбата със сухо сирене, пастърма и хляб, която Теодосия и Параскева му приготвиха за из път:
— Момиче, отдай привързаността си на светата Дева, ако искаш мир да се всели в тебе и очите ти да не бъдат вечно мокри.
Батил се метна на Алчо, който вече чакаше тоя миг и тъпчеше земята.
— Сбогом, майко Теодосийо, сбогом, послушнице Параскево! Няма да забравя добрините ви. И моят верен Алчо няма да ги забрави.
Батил потупа коня по шията, животното вирна глава, изпръхтя.
— Докато бродим Алчо и аз по пътищата, ще знаем, че тук, под Бялата чука, има грижовни ръце, топли очи и верни сърца.
Сълзите на Параскева пак потекоха. Може би и Теодосия щеше да се насълзи, но тя само още повече се изпъна под черната роба.
— Сбогом! — Батил потупа Алчо: — Хайде, братко!
Конят изтрополи и стремително тръгна по наклона, а ездачът придръпна юздите, за да се обърне.
Откъм манастирската порта игуменката правеше голям кръстен знак и мълвеше:
— Бог да те пази, сине!
А послушницата неудържимо плачеше.
Нито Теодосия, нито Параскева му дадоха заръка било за Иванко, било за друго, но той знаеше добре, че мислите им препускат към Калацерка много по-бързо от Алчо и че както двете жени са раздвоени, така навярно е раздвоен и Иванко. „Сълзите говорят повече от думите.“
21
ГЛАВНАТА КРЕПОСТ НА ДОБРОТИЦА
Калацерка беше здрава крепост, стъпила върху скален нос, прострял се петнайсет сажена навътре в морето. Почти отвесните му скатове имаха двеста лакти височина и падаха в морето сред хаос от канари, които правеха брега недостъпен за по-големи морски съдове. Но дори и рибарските лодки не се доближаваха до канарите, защото там водната бездна винаги клокочеше, вълните се разбиваха безредно и смазваха или поне продънваха лодките. Само белокоремни тюлени се разполагаха по скалните подстъпи и делфини се шмугваха под тях, защото из тия дълбини рибата се въдеше необезпокоявано.
Малък пристан за нуждите на владетеля беше построен откъм южния склон върху дебели дъбови палоси, превързани с вериги за големи балвани и спуснати във водата. От тоя пристан се виеше до крепостта стръмна пътека, изрязана в скалите. А в залива, заварден от скалния нос, бяха закотвени корабите на деспотството и достъпът до тях беше лек, удобен.
Изключително добро местоположение. Затова предпазна стена не опасваше калацерската крепост отвсякъде, а само откъм равнината. Там — три бранителни пояса: ров и две стени една зад друга. Пространството между първата и втората крепостна стена беше достъпно само за стражата, а във вътрешната крепост се намираха дворците на владетеля, на владиката и на дворцовата стража.
Занаятчиите, търговците, дребното духовенство, лечителите, гадателите, рибарите, корабостроителите заемаха външния град. Той образуваше широка дъга около крепостта и също беше защитен с ров и стена, хванали като скоба деспотовата крепост.
Батил пристигна по светло. Пътят лъкатушеше в равнината, която докосваше морето с дълбок остър спусък, и пътникът можа добре да види не само пищните болярски дворци върху скалния нос, осветени от залеза и сякаш позлатени, но и просторния залив със закотвените карвунски и савойски кораби. Савойските бяха събрани отделно и личаха добре, защото бяха по-обемисти. А и Батил ги познаваше отлично, дебнал ги е, сражавал се е с тях.
Във външния град войводата можа безпрепятствено да влезе. Мостът над рова беше спуснат, вратата — отворена. Заедно с него се прибираха много хора — едни от лозята и градините си, други от риболов, трети от сеч из близката гора или от беритба на гъби. Минаваха магарешки каручки, двуколки, конници. Мина и Батил.