Попита за странноприемницата. Насочиха го към малък площад, от едната страна на който имаше хубава черква, пред нея — кладенец, а насреща се кипреше странноприемницата — двукатна каменна постройка с кръчма долу и горе няколко стаи за пътници.
Гостилничарят беше дебеличък усмихнат човек, на име Фотий. Прие да му се заплати „както пожелаеш, твое благородие, и в константинополски драхми, и в савойски пистоли, и в милански берлинги, и в перпери, сечени било в деспотството, било в Търновград“.
Батил плати с Иваналександрови монети и се устрои прилично. Стаята му беше не над обора, където настаниха Алчо, а над кръчмата. Имаше дебел сламеник върху одъра, маса и стол. Фотий донесе вода в стомна и каза с чувство на гордост:
— От черковния кладенец е. Няма по-студена и по-пивка от тая.
Батил си припомни разказа на Параскева за „кладенеца със студената и пивка вода“, където Иванко отпил от моминското ведро и това променило участта на девойката.
„Може би е същият кладенец.“ Погледна през прозореца, после дигна стомната да вкуси от водата.
22
БЕЗУСПЕШНО КАТЕРЕНЕ ПО СЕВЕРНИЯ СКАТ НА КАЛАЦЕРКА
Цялата трудност беше как да се добере до вътрешната крепост — градът на болярите и на владетеля. Две прегради: портата с подвижния мост над рова и втората, стена.
През част от деня подвижният мост биваше спускан. През него навътре и навън минаваха градинари, месари, млекари, които носеха храните, или пък биляри, кроячи, златари, ако някой от болярите беше заболял, или му шиеха дреха, или си поръчваше накит. Но доставчиците и занаятчиите бяха все познати на стражата. Батил не можеше да се промъкне между тях. А за чужденец, знатен или мирянин, трябваше да се вземе разрешение и да бъде придружаван. Войводата не искаше да издаде самоличността си: ще гледа да се добере до Иванко, без никой да го знае.
А сега карвунската стража беше подсилена със савойска. Защото Добротица предостави на Амадей и неговите приближени двореца на покойния деспот Ба-лик, най-възрастния от братята карвунски владетели. И савойските благородници, които излизаха от крепостта, за да поскитат из града, трябваше да бъдат удостоверявани лично.
Ако Батил останеше по-дълго време тук, би могъл да срещне някъде из града Иванко. Но колкото по-дълго би се застоял, толкова по-точни и убедителни доводи ще са му необходими. Градът е неголям, присъствието на чужденец веднага се хвърля в очите. Не, трябва да се действува бързо.
Войводата се поразходи, поогледа крепостните стени: двойни, а в ходника между двете се движат стражите. Трудно за преодоляване. Поогледа скатовете под крепостта: южният е по-обитаван, има пристан под него, има пътека нагоре. Опасно откъм изненади: сигурно някъде там бродят стражи. Северният скат! По-стръмен е, морето под него е по-открито, по-неспокойно, затова обитателите на крепостта по не се боят от нападение откъм тая страна.
Батил реши: като настъпи нощта, все ще намери начин да се покатери. Скалите са разядени от стихиите и вековете, грапавини, пукнатини, пезули, хралупи по тях се виждат отдалеч с просто око.
Вечерта прииждаше. Войводата седна в кръчмата. Поръча си вечеря, поръча и вино. Дебеличкият разговорлив Фотий седна до госта, заразправя му колко работата потръгнала, откато дошли савойците; как били широкопръсти и плащали богато все с търновградски перпери.
„Лесно им е — мислеше Батил, — плащат с ония хиляди, които Амадей взе като откуп от стария Драгота, за да не пламне Несебър.“
Чукаха се с Фотий, който донесе и втори кърчаг.
— Моето вино, твоя светлост, никъде го няма. Кръв на младо добиче. Сила и младост.
Батил отпиваше, но съвсем малко, другото изсипваше върху дъбовия под и то се просмукваше в звирките между неравните талпи.
Когато нощта стана плътна, войводата си даде вид на пиян, нарочно бутна недоизпразнения кърчаг, за да се облее подът, стана и клатушкайки се, тръгна към ложето си.
Фотий го придружи, като го придържаше, отвори му вратата.
— Е, хайде, лека нощ, твоя светлост!
Батил измърмори нещо и се тръшна на одъра. Притаи се, изчака, докато стъпките на кръчмаря се отдалечат по скърцащото дървено стълбище.
Скоро настъпи тишина. Фотий си легна до своята жена, готвачката с хубавото име Киприяна, която се беше постарала да угоди на госта тази вечер, а мъжът й се прибра доволен, че хем си попийна, хем се поразговори с пришелеца, хем се похарчиха — колко? — четири кърчага от червеното.