— Чудесно пътуване! — додаде Божин.
— Допускам — отвърна сухо Батил.
— Много са изтънчени тия савойци. Едни коприни, едни ухания, едни вежливости, едни реверанси!…
— Едни какво?
Витошанецът чуваше за първи път тая дума.
— Реверанси, поклони, ама какви!
Батил се поспря, обърна се към Божин, погледна го.
— Ти, добре, дошъл си да дорисуваш графа. Но той защо е дошъл?
— Сделки навярно. Търговия. Карвунците имат флота, тя трябва да върши работа.
— Допустимо. Отде знаеш?
— Говори се.
Божин каза това небрежно. То, изглежда, не го засягаше. Или поне той не оценяваше като тревожно обстоятелството, че един подвластен владетел води преговори с чуждоземен граф без знанието на своя цар.
— Ела — художникът дръпна Батил — да ти покажа зографията, която правя тук в голямата градска черква. Когато не работя върху портрета на графа, рисувам починалия преди няколко години солунски митрополит Григорий Палама. Константинополската патриаршия току-що го е канонизирала за светец. Деспот Добротица държи да направи удоволствие па византийските си приятели.
— Естествено — каза Батил неохотно. — Щом като отдели черковните дела от търновградската патриаршия и ги присъедини към константинополската.
— С основание — отбеляза Божин. — Византийците са по-напреднали. Можем да се поучим.
— Ти постоя там доста време, погърчил си се май.
Батил го изгледа укорно.
Художникът се усмихна. Влязоха в черквата, тачи, която се издигаше срещу странноприемницата.
24
ЗАВИНАГИ ЛИ ЩЕ СЕ РАЗДЕЛЯТ НЯКОГАШНИТЕ ПРИЯТЕЛИ
Божин поздрави леко карвунските стражи, които стояха при сводестата порта под кулата до вдигнатия на вериги мост, и погледна Батил с чувство на удовлетворение.
— В крепостта имам достъп, когато си поискам.
Батил не отвърна. Оглеждаше съоръженията.
Минаха към сводестия пролаз под втората стена. Там освен карвунските пазачи имаше и савойски. Божин кимна и на тях. Савойците отвърнаха с приветствен знак.
Противно съвпадение. За началник на своята стража Амадей беше назначил маркиз Риналдо ди Конеляно след неговата несполука там в глиганската гора. Графът наказваше самонадеяността на Риналдо — „доста празната ви самонадеяност, признайте, маркизе!“ — злепоставяше го и едновременно отдалечаваше домогванията му до Лолита. Не щеш ли, тъкмо през тоя час Конеляно правеше обиколната си проверка. Движеше са бавно между стражите, оглеждаше шлемове, сквамати, ризници, мечове, арбалети. Всичко трябваше да блести, да говори на карвунците за превъзходство.
Маркизът веднага позна войводата. Как не? Такъв двубой — безмилостен и срамен — води с него! Ако не беше тоя варварин, нямаше Риналдовата чест да бъде покътната! Какво дири тук омразната личност, водена от маестрото?
И войводата позна маркиза. „Лошо — каза си, — доста лошо!“ Трепна, но превъзмогна смущението си и двамата с Божин отминаха.
„Пък може би — мислеше си Батил, докато крачеха към малкия дворец на Иванко, — може би маркизът не ме е разпознал. Има вероятност, макар и слаба.“ Защото и маркизът като самия Батил не даде вид, че го е открил.
Стигнаха до Иванковия дворец. Преди да влязат, Батил бързо се обърна, видя един от савойците, полуподал се иззад пролаза. Савоецът тутакси се дръпна.
„Аха! — каза си витошанецът. — Предпазливост, бдителност! … Тук ще се разиграе нещо.“
Иванко прие съучениците си с момчешка радост.
— Батилко! Откога не сме скитосвали тримата? — Прегърнаха се с истинска топлота. — Мен ме въвличат в държавнически дела, а не ми се ще.
Батил помисли за Параскева, послушница не по свой избор. В паметта му блеснаха тъмните й очи, гледжосани от сълзи.
— Нужно и справедливо е да поемеш жезъла — каза.
— Водовъртеж, приятелю. На, Божин намери приятно решение. Хем твори за поколенията, хем си е волна птичка. Свързва трайното с приятното, нещо много трудно за мене.
— Отивам при негово сиятелство да продължа работата по портрета — каза със задоволство Божин и излезе.
— А ти, приятелю? — приближи се Иванко до Батил, хвана го за раменете.
Войводата го погледна със синия си поглед, друг път ведър като небето, сега пронизващ като стомана. Не отговори направо, а попита:
— Какво значи това, хм, „негово сиятелство“? Нашият свободолюбив Божин май се е променил. Какво са тези, как ги каза той, реверанси?
Иванко се засмя.
— Поумняваме, Батилко. Реверансите означават не само доста пунгии със сребърници, а и добри връзки със Савоя, че и с другата Италия, гостувания по замъци, нови портрети на сиятелства и кой знае още какво.