Витошанецът махна кърпата, натикана в устата му, поразтърси рамене.
„Добре я наредихме! Пленник в собственото си отечество, при това във владението на най-добър приятел!“
Опипа пояса си.
„За щастие не са ми взели меча. Това е все пак по-добро от нищо.“
Приближи се до желязната решетка, разклати я. Тя се полуотвори.
„Я гледай!“
Подаде глава. Пропаст. Отвесна пропаст, под която долу в канарите се блъскаше морето.
„Ясно! Тук деспот Балик е затварял враговете си. Нямало е защо да бъде заключвана решетката. Пропастта е по-сигурен ключ. Колко ли е дълбока?“
Понаведе се, като се държеше за железата.
„Не по-малко от сто и шейсет, сто и осемдесет лакти… Може би затворниците са били тласкани в бездната, ако, отчаяни, сами не са се хвърляли в нея.“
Какво да прави сега? Е, поне да поседне. По стените — стари паяжини, по пода гнила слама и нечистотии. Седна при решетката, спусна крака над бездната, загледа се във високия бряг, където се очертаваха границите на града.
„И Божин, и Иванко знаят за мене… Само че кога ще се досетят, че ме няма? Божин ухажва графа, с Иванко едва ли не се скарахме…“
Хвърли поглед към далечния кръгозор, където море и небе се допираха. Нищо. Нито гребна лодка, нито платноход.
„Затворническата дупка е откъм северния скат, не откъм пристанищния залив. Не можеш да дадеш знак никому. Голо море, пуст безкрай.“
Ако се засили откъм дъното на клетката — има десетина лакти — и се хвърли, може би няма да падне върху канарите. Морето е дълбоко по-навътре…
„Не, по-добре изчакване. Ако не Иванко, Божин ще ме потърси… Не съм дошъл тук, за да мра, имам задача.“
Мисълта му се пренесе в Търновград, на Царевец, на Трапезица.
„Къде ли са Радуша, Милуша, майка им, отец Инокентий? Радуша поела ли е несебърската грижа? … Добре, че не скърших волята на царя и не взех Радуша със себе си!“
26
НАЧАЛНИКЪТ НА СТРАЖАТА ОПРАВДАВА СВОЕВОЛИЕТО СИ ПРЕД ГРАФА
Маркиз Конеляно можеше да бъде доволен. Не само лично отмъщение, а и, както изглежда, стратегическа находка. Този чудак, който в Кривата странноприемница успя да му отнеме рапирата, явно не е кой да е. Не само защото владее изкуството на двубоя, а и защото, ето го, твърде лесно прониква в болярския град и е приет от сина на владетеля, който, знае се, не винаги одобрява ходовете на баща си и навярно има опасни привърженици.
С чувството, че извършва важна задача, която ще възстанови достойнството му, маркиз Риналдо ди Конеляно влезе при графа.
Амадей не обичаше да го навестяват без предизвестие. Отсрочването на една среща не само му даваше тежестта, на която той смяташе, че има право, но му позволяваше да попремисли, да прецени обстоятелствата около лицето и задачата. При това тоя път не беше сам, при него се намираше Лолита.
— Какво ви води, господин маркизе? — каза небрежно, за да подчертае пред Лолита, че този наглед красив Риналдо няма особена стойност.
— Госпожо! — поклони се маркизът на Лолита и след това се обърна към Амадей: — Позволих си да ви безпокоя като началник на стражата, ваше сиятелство. Защото, струва ми се, в наши ръце се намира вражески деец от значение.
— Струва ли ви се, маркизе, или е така?
— Редица обстоятелства доказват моите предположения. Позволете да ги изложа.
И Риналдо разказа прилежно, дори безпристрастно майсторството на Батил в двубоя, свободното му проникване в дома на деспотовия син, непочтителното му отношение към особата на графа.
— Позволих си да го задържа в самия ваш дворец.
— Къде в двореца ми?
— Долу, в затворнишката килия.
— Риналдо, миличък, вместо да изразиш уважението си към моя спасител, пъхнал си го в затвора — заръкомаха Лолита. — Това е недостойно както за неговата чест, така и за моята.
— За твоята?
Графът поприсви устни снизходително-присмехулно.
— Да, и за моята. Аз съм влюбена в него.
Такива избухвания бяха в нрава на Лолита. Забавляваха я. Но тоя път тя каза една дума, в която истински вярваше. Там, в Кривата странноприемница, нещо в сърцето й — толкова опитно, закоравяло, обръгнало от ухажване — се беше преобърнало.
— Този странен и смел човек държа живота ми в ръцете си.
Амадей вече се чувствуваше раздразнен. Или Лолита попрекаляваше в игрите си, или той действително я ревнуваше.
— Маркизе — каза графът сухо, — задръжте този странен и смел човек. — Натърти думите на Лолита. — Вечерта настъпва, канен съм у деспота на вечеря, не съм още облечен, а ще водя важен разговор.