— Мерси!
Каза й същата дума, която тя му каза пред Кривата странноприемница.
— Бягай, спасителю мой!
Лолита шепнеше и сваляше от рамото си навоя корабно въже.
— Бягай! Ето въжето!
Батил не разбираше думите й, но знаеше точно какво трябва да направи. Привърза края на въжето за решетката. Навоят се спусна надолу и се размота.
— Бягай! Искам да покажа на ония графове и маркизи коя е Лолита Морено.
Всъщност не това целеше някогашното цирково момиче в дъното на сърцето си.
— Искам да им покажа, че знам какво е човещина, ако те не знаят.
Младата жена говореше с тържествуваща и болезнена възбуда, а Батил, наведен над бездната, се опитваше да си даде сметка докъде стига въжето. Нищо не съзираше. Въжето беше видимо няколко лакти, после мракът поглъщаше всичко, чуваше се само грохотът на морето, което се блъскаше о скалите.
Войводата провери още веднъж здравината на възела, след това поривисто прегърна Лолита, притисна я до гърдите си.
— Сбогом! Не вярвам да се видим отново, но ще нося винаги в себе си едно голямо благодаря.
Лолита вече не се сдържаше. Скимтеше като коте пред затворена врата.
— Сбогом! — промълви още веднъж витошанецът и се заспуска.
Хванала се за решетката, жената го гледаше, докато очертанието му се загуби, а може би някоя издатина на скалата го затулваше.
28
СМЪРТ ИЛИ ЖИВОТ
Батил се спускаше бавно, предпазливо. Пазеше се грубото конопено въже да не ожули дланите му. А и опипваше скалата около себе си. Някъде при някой пезул би могъл да си почине. Разбира се, силите му бяха поизчерпани. Изпитваше глад. Не беше хапнал от обед, пък и какво ли му поднесоха Фотий и Киприяна?
Под него морето се чуваше все по-громолящо. Навярно и пропастта като някакво огромно ухо удвояваше громола.
„Колко ли е дълго въжето?… Докъде ще стигне?“
Опитваше се да брои лактите, да измери чрез тях височината, която му остава да преодолее. Невъзможно и напразно!
„Е, връщане няма!“
В миг му мина през ум мисълта за жеста на младата чужденка.
„Къде ли е намерила това въже? Каква смела жена? Коя е тя? Завинаги ще остане неизвестна…“
На кръгозора правата морска черта се озари. Морето се отдели от небето.
„Трябва да побързам! Морското утро настъпва по-устремно от планинското. Скоро ще се развидели.“
Плисъците на морето се чуваха все по-близки. Долиташе и дъх на водорасли.
„Още малко! Още малко!“
Кръгозорът се очерта по-ясно. Появи се жълта ивица над него.
„Слънцето е наблизо. Просветне ли, стражите ще ме забележат.“
Вече Батил усещаше дланите си да горят.
„Сигурно кожата е поожулена… Колко ли ми остава още?“
Поизвърна глава, погледна надолу.
„Не много. Двайсет лакти може би.“
Изведнъж усети, че около краката му няма въже. Наистина въжето беше в края си. Батил увисна само-на своите ръце.
„Ще трябва да се скача.“
Погледна канарата под себе си. Три големи бал-вана, обливани от вълните, лъскави като гърбовете-на биволи. Зад тях вълните се люшкат свободно.
„Плитко ли е там? Дълбоко ли е?“
Дълбочко, ако съди по обема на балваните. Почти изцяло са под водата.
„Дано се отърва леко!“
Спомни си за урвата, сипея, сгромолясването и набитите си стави там, при манастира над Бялата чука.
„Тук няма да има една Теодосия и една Параскева да ме налагат с целебни лапи…“
Опря крака в скалата. С все сила се отблъсна, пусна въжето, полетя гърбом… Смърт или живот!…
Живот! Отвъд трите балвана морето беше доста дълбоко, а дъното му — покрито с пясък. Раменете на Батил опряха в пясъка, но безболезнено. Той изскочи на повърхността и заплува към дъгообразния бряг.
29
ЛОЛИТА ЗНАЕШЕ, ЧЕ Е ПОБЕДИЛА
Вече се зазоряваше. Наведена над пропастта, Лолита се държеше за желязната решетка и следеше какво става там долу с нейния спасител. Пръстите на ръцете я боляха от стискаме на желязото. Но това не беше поради страх от бездната, не толкова, а защото младата жена тръпнеше пред изхода от главоломното спускане.
И когато в утринната дрезгавина забеляза плуващия да се отдалечава от екалите под провлака, тя знаеше, че е победила и самонадеяния Риналдо, и предвзетия Амадей.
Събра въжето, нави го през рамото си. С истинска циркова сръчност хвана с две ръце пръта на харпуна и като опираше боси нозе върху скалата, се покатери към прозореца.
Отдавна неизпитвано уталожение я обладаваше. Отнесе въжето и харпуна там, откъдето ги взе. И необезпокоявана се прибра в стаята си. Искаше й се да запее песента, която запя там, в Кривата странноприемница, докато Риналдо и спасителят й се биеха. Въздържа се. След малко чу Амадей да влиза шумно в съседната стая. Беше пиян.