Маркиз Конеляно трябваше да става рано, защото отговаряше за стражата. Но при днешния обход го подтикваше не само дългът към утринната проверка, а и нетърпението да види пленника, който след малко ще бъде отведен при графа.
Ужасна изненада! Желязната решетка зее, варваринът го няма. Риналдо се хвана за решетката, дълго оглежда скалите и морето под каменния нос. Някакъв труп. Пленникът се е хвърлил в бездната, няма съмнение. Щом трупът му не е проснат някъде върху канарите, водата значи го е погълнала, лежи на дъното. След някой и друг ден вълните ще изнесат останките му на брега.
Маркизът изпитваше удовлетворение. Отмъстен е, но преди всичко е прав. Когато след закуската си графът го извика, ще може без колебание да го увери, че затворникът е бил несъмнено опасен враг, щом като е предпочел смъртта в бездната пред военен разпит.
Обаче тоя път графът се успа. И Риналдо чака по-дълго от обикновено да бъде приет на сутринен доклад.
30
ИНОКЕНТИЙ НЕ БЕШЕ ХВАНАЛ ПЪТЯ ТОКУ-ТАКА
Батил плува доста дълго и излезе от водата там, където горе над подковата на брега се виждаха последните бедняшки къщици на града, направени от плет и кал.
Покатери се, стигна до уличката, която водеше към градското средище. Още никой не се мяркаше. Куче пролая, котка се шмугна край една ограда, петел изкукурига, прасе грухтеше, кози чакаха из дворовете да мине козарят и да ги отведе на паша.
Докато Батил бързаше запъхтян, сгорещен, дрехите му се поизсушиха. Площадчето с черквата и странноприемницата на Фотий глъхнеше. Витошанецът се поколеба да се покатери ли и да влезе през прозореца в стаята си, или да почука.
В тоя момент вратата на кръчмата се отвори. Появи се дебеличкият Фотий с метла в ръка. Премел беше кръчмата, изтласкваше на улицата отпадъците от снощното веселие на своите гости.
— Мислех, че още спиш, твоя светлост.
— Погулях за изпроводяк с рибарите долу край колибите им. Па като рекох да скоча от лодката на пристана, цопнах във водата. Поосвежих се, право да си кажа, защото добре си бях пийнал.
Гостилничарят се ухили. Любопитно му се видя приключенийцето.
— С кои рибари беше, твоя светлост? Всички са мои приятели, купувам им рибата, препродавам я на савойците.
— С Яник и Григор — хвърли набързо Батил, за да не даде вид, че се запъва и измисля.
Фотий погледна госта озадачено. Рибари на име Яник и Григор не му бяха познати. Но може да са дошли някои от Карвуна или от Чиракман. Риболовците често си гостуват едни на други, морето им е подръка.
— Да не би да са от Карвуна, твоя светлост? Рибари, именувани Яник и Григор, няма в Калацерка, знам ги всичките.
— Да, от Карвуна са, забравих да ти кажа. Фотие, изведи коня ми, ще си тръгвам.
С бързи крачки Батил влезе в странноприемницата, качи се в стаята, прибра малкото свое, излезе. В обора Фотий оседлаваше Алчо. Батил не се сдържа, отиде при коня си. Алчо изцвили. Зарадва се на своя господар, а и оборът му беше дотегнал.
— Хайде, Фотие, остани си със здраве!
Войводата изведе коня, яхна го, подаде на гостилничаря шепа медни перпери — повече, отколкото дебеличкият очакваше.
— Добър ти час, твоя светлост. Па спомняй си с хубаво за калацерския Фотий.
— Ще помня и ще се хваля — отвърна Батил и пое нататък към портата на града.
Сега вече всичко се свеждаше до това, да се намъкне. Когато наближаваше портата, оттук-оттам се задаваха и други излизащи из града. Някои тръгнали за сеч към гората, други запътени към близко село, трети намислили да берат подбел, кантарион и други лековити билки.
Пазачите при спуснатия вече подвижен мост не спряха Батил. Никаква заповед нямаха.
Въпреки че беше прекарал такава безсънна нощ, пълна с убийствени очаквания и изтощаващи усилия, Батил тръгна на юг с добро чувство. Възложената му от Иван-Александър задача е изпълнена. Ще предупреди царя, че деспот Добротица е поел в друга посока и че не може да се разчита на Иванко. И после, да, после ще помисли за себе си, за занемарения си дълг към Бояна, Средец, за Радуша…
Едва беше изминал четири-пет поприща, насреща му из гората се зададе конник.
„Господи! Та това е самият йеромонах Инокентий!“
Сърцето на Батил мигом се преобърна. Какво ли се е случило? Инокентий беше останал да бди над двете момичета и майка им… Той трябваше да е вестител, ако ги сполети беда…
— Отче Инокентий!
— Батиле!
И двамата дръпнаха юздите на конете, събраха се.
— Говори, отче! Знам, че не си хванал пътя току-така.
Отвесната бразда на Батиловото чело се издълба. Очите му се втренчиха, добиха стоманения цвят, какъвто имат буреносните облаци.