— Побратиме! Колкото и сърцето ми да е искало да те видя, толкова е и бумтяло от боязън.
— Радуша?
— Да, Радуша.
31
РАДУША Е ПЛЕННИЦА В КАРВУНА
И като яздеха все на юг ту през гората, ту край морето, Инокентий разказа на Батил какво беше постигнало Радуша.
Било тих, светъл ден. Морето звънтяло нежно като горски пчелин. Още предишния ден Йово забелязал навътре в синевата орляци чайки да се струпват, да налитат на водата. Това било знак, че големи рибни ята, навярно барбуни, преминават. Те прекосявали морето на доста голямо разстояние от брега. Другите преселващи се риби, например скумриите, се движели по към крайбрежието при преселването си. Пролетно време тръгвали откъм Мраморно море, да се угояват с наносите, влачени от големите реки — Дунав, Днепър, Днестър, Дон, Донец, — в Черното море, а по-късно, ей по това време, се завръщали вече угоени да зимуват в по-топлото Мраморно море.
— Нали знаеш, побратиме, каква е слабостта на Радуша към риболова?
Батил кимаше, стиснал челюсти.
— Уговорили се с Йово. Рано сутринта той минал с лодката край Несебър, Радуша изтичала, скочила в нея.
— Ти не беше ли известен, отче Инокентий?
— Не съм бил известен… Пък и да съм бил известен, свети Кукузеле, могъл ли съм да възпра бликащата от жизнерадост Радуша?
— Разбира се, отче Инокентий, не мисли, че те укорявам. И после?
— После… Навлезли доста навътре, стигнали до ятото. Морето клокочело, кипяло от риба. Йово и Радуша хвърляли кепчето, веднъж, дваж, много пъти. Лодката се пълнела с едри розови барбуни. Но нали знаеш, войводо, всичко върви донякъде добре, после тръгва зле. Такава е божата промисъл, за да не прекалява, да не се забравя нито човекът, нито зверът, нито растението. Задали се облаци, рунтави облаци. Идели бързо отдалеч, откъм голямата суша. Духнал силен вятър. Маистро, казва Йово, най-силният сух вятър. Повлякъл лодката на север. Йово и Радуша грабнали веслата, но били безсилни. Не само вятърът ги тласкал, подгонили ги и вълните. А лодката тежала от многото риба, веслата не помагали.
— Обърнала ли се е с лодката? Удавили ли са се? — извика Батил ужасен.
— Не, побратиме, не. Тъкмо за да не се обърнат, да хванат вятъра, Йово казал: „Не можем да надвием с веслата. По-добре да не губим напразно сили. Да гледаме само вълните да не ни изненадат откъм борда.“ Взел кърмилната лопата и цялата му ловкост била вятърът да не изметне лодката. „Като минем зад нос Емона — казал, — сприята ще е по-слаба. Планинският нос се спуска отвисоко, завардва морето.“ Радуша прибрала четирите лопати, извадила ги от скармосите, положила ги две по две плътно покрай корубата. Лодката се носела бързо. Но не могли да свият зад Емона.
— Как така? Ръката на Йово е здрава, сигурна…
— Там се образувал въртоп. Вятърът се завръщал, морето кипяло, блъскало се отвсякъде, вълните прескачали лодката. Оставала една възможност: да се запази северната посока. „Такъв свиреп вятър не трае дълго — повтарял Йово, — природата не го търпи.“
— Само че на север са владенията на деспот Добротица — възкликна Батил с предчувствие за станалото.
— Тъкмо това било най-лошото, побратиме. Вятърът се слегнал, облаците се отърколили зад кръгозора, слънцето било още високо, Йово и Радуша могли да поемат към Емона. Ала тогава към тях се насочила ладия с осем гребла. Бързо ги застигнала.
— Савойци? — почти извика Батил в гневен изблик.
— Да, савойци. За зла участ в ладията бил един от тия, помниш ли, побратиме, които ни преследваха с бойна лодка, когато отвличахме от Несебър пленения там Драгота, вечна му памет, и челядта му.
— Помня, как да не помня? До края на живота си ще помня тая гоненица на мишки и котки.
— Савоецът познал Радуша. Плячка! Неочаквана плячка! Отлична заложница!
— Но какво е търсила савойската ладия по това време в морето?
— При бурята се откъснал морски съд от Карвунския залив. Тръгнали да го търсят. После се разбра.
— Зловещо съвпадение!
Батил се клатушкаше на седлото помрачен. Умората от коварната безсънна нощ и тая жестока новина го сломяваха.
Инокентий бързаше да доразкрие злощастието.
— Йово и Радуша грабнали веслата, теглили, напрягали се. Напразно!
— Никога не е напразно. И една надеждица срещу сто безнадеждни пак е надежда.
— Така е, побратиме, така е. Затова ние, греховните божи служители, все пазим искрица надежда за божията милост… Наченал последен опит за спасение. Радуша се хвърлила да плува, Йово останал да се разправя сам с проклетниците. Един срещу четирима! Опрели лодките една до друга, пухнали го по главата със собствената му кърмилна лопата, повалили го сред шаващата риба, бухнали го още веднъж и го зарязали безжизнен. Подгонили Радуша. Три-четири размаха на греблата. Застигнали я. Навярно се е борила здравата, навярно е трябвало самите савойци да се метнат в морето, за да я подемат и прехвърлят в ладията…