Батил и Инокентий размениха погледи. Монахът бавно се приближи до Афродита и Артемида, извади изпод дрехата си китка шибой, подаде я на Афродита, по-голямата.
— Ето я момата, която ще отвличаме — пошепна и посочи с глава Радуша. — Подхвърли й китката. Гледай да я улови. Това е знакът.
В китката беше мушната книжчица, на която пишеше: „Рад войводо, щом свърши представлението и се смрачи, излез па балкона. Батил.“
Афродита се приближи до балкона, помириса китката, усмихна се и съвсем невинно, но ловко я хвърли в скута на Радуша. Засмя се, поклони се, върна се при арената.
Радуша взе китката в ръка. Помириса я, забеляза книжчицата, предпазливо я разгъна, прочете я. Погледът й, който дотогава беше безразличен, отсъствуващ, се втренчи, зашари из човешкото множество.
Инокентий не откъсваше очи от пея. Но той беше гол до кръста и погледът й все го прескачаше. Радуша не можеше да допусне, че нейният верен пазител ще е тук на площада, и то в такъв вид. Най-сетне го забеляза. Инокентий направи бегъл кръстен знак. Радуша също направи кръстен знак.
Но къде е Батил? Очите й го диреха и не можеха да допуснат, че човекът, който се качва по стойката и стъпва на дъската, за да се надборва с виконта, е нейният бате Батил.
Състезанието започна. Сопите се удряха една о друга като мечове, сплитаха се сякаш, състезателите се дебнеха, стараеха се така да се джаснат, че единият да загуби равновесие.
Зрителите немееха. Сам виконтът срещу един глумец?! Все повече народ се тълпеше на площада, по прозорците на околните къщи се бяха награчили млади и стари. Радуша не откъсваше очи от Батил. И той я поглеждаше от миг на миг.
В началото това състезание не значеше друго за него освен хитър начин да бъде открита Радуша… Но наоколо човешкото множество тръпнеше. Когато Батил получаваше удар и се заклащаше, някакъв стон се понасяше из площада, шепот на боязън и съчувствие. Войводата го дочуваше, стонът проникваше в него.
„Докосвам родолюбивата струна у тези хорица — каза си. — Предпочитат своя глумец пред чужденеца, макар и благородник…“
Изведнъж в душата на войводата узря непредпазливото решение да не се остави на виконта. И начена стремителна битка, защото и Тристан де Маре беше заложил достойнството си, когато прие състезание с глумец.
Колко трая това ожесточено чаткане, блъскане и мушкане със сопите? Немалко време, защото слънцето, което блестеше доста високо над дъгата на хълма, се скри зад него.
Радуша не отделяше поглед от Батил. Дланите и се потяха, гърлото й се свиваше. „Откажи се, бате Батиле, откажи се! — сплиташе пръсти. — Тези чужденци са високомерни, а тук те господаруват…“
Всъщност дали Батил не упорствуваше именно зарад очите на Радуша, вперени в него? Погледна още веднъж молещите й очи, в тоя момент сопата на противника го блъсна силно в гърдите, Батил се заклати, намери се на земята, отскочи.
В същия миг скочи и Тристан, захвърли победоносно сопата, потупа Батил по рамото. Човешкото? Множество заля площада с възклицания. Какви бяха те? Жал за глумеца, хвала за виконта? Батил се позасмя, позасмя се и Тристан. Тъпанът на Хектор задумка, запищяха флейтите на Ахил и Еней. Афродита и Артемида се провираха из множеството да получат благоволението му в дребни монети. Виконтът се прибра в своя дворец.
34
КАК БЕШЕ ОТВЛЕЧЕНА МНИМАТА ГОДЕНИЦА
Смрачи се. Площадът полека се изпразни, заглъхна. По домовете масленичетата гаснеха едно след друго. Клатушкащият им се, мъждеещ светлик не предразполагаше към бдение, освен ако някъде имаше болен.
Аладиновото семейство щеше да нощува тук, в края на самия площад, върху една-две черги до каруцата и коня, ако Батил не беше заплатил на стария с цяла пунгия сребърници да потеглят още тази вечер, „след като откраднем момата“.
— Приберете си всичко в каруцата, впрегнете коня — нареди Батил — и чакайте.
И ето че моментът настъпи. Радуша се появи на своя балкон. Тихо, с котешки стъпки войводата се озова под балкона.
— Скачай, Рад войводо! — прошепна.
Девойката не се поколеба. Двукатни се строяха болярските къщи тогава. Балконът беше на не повече от два човешки ръста над земята. А и долу стоеше Батил. Радуша скочи едва ли не в ръцете му.
— Удари ли се, Радуша?
— Не, бате Батиле.
— Скоро в каруцата!
Девойката се шмугна при двете момичета и майка им.
— Дий!
На капрата Аладин подкани коня, отдавна свикнал да върви само ходом. Тримата сина крачеха пред каруцата. Батил и Инокентий яздеха отзад.
Излязоха из Карвуна така спокойно и невинно, както бяха влезли. При градската порта никой не ги спря. Карвуна не беше ограден с ров, нямаше повдигаем мост. Градът е бил винаги средище за търговия, не бранителна твърдина. От военна гледна точка високият пояс от хълмове над града все е представлявал опасност.