— Както личи, не мислят вече за нас — прецени Радуша.
— Или пък са сложили ръка на всяка българска ладия — допусна войводата.
— Какво ли е станало с другата ми шлюпка и с къщурката? — въздъхна Йово.
Скоро мракът се сгъсти. Гребяха с последни сили. Навлязоха в лагуната, шмугнаха се в тръстиковите меандри. Най-сетне ще пийнат водица, ще хапнат кора хляб, ще се наспят…
— Стига савойците да не са открили скривалището, ако кражбата в саета ги е накарала да се разшетат из крайбрежието.
Всичко си беше на място. И колибата, издигната от Делян и покрита с клони и тръстика, и стомната с вода, и хлябът, и сиренето в торбата на чела, и конете, завързани за дървото, и клетката с гълъбите, закрепена между два клона на същото дърво.
— Алчо, изгуби ли надежда, приятелче?
Батил потупа жребеца по врата. Алчо изпръхтя.
Дадоха зоб на конете, смениха водата на гълъбите, хвърлиха им просо, седнаха на земята, похапнаха, пийнаха водица и налягаха един до друг върху нахвърляната шума в колибата.
Имаха право да си починат. И какво право!
3
ПОХОД КЪМ МОРСКОТО ДЪНО
Сутринта изгря слънчева и пълна с въодушевление. Заниманието на всеки беше, разбира се, бурето с избухливия пясък. Отпушиха тапата му, изсипаха малко от лъскавия възчерен зърнест прах.
— Същият е — възкликнаха едновременно Радуша, Инокентий и Батил.
Както там в планината, девойката хвърли щипка пясък в огъня — тоя път нарочно. Мигом съсък и висок, зъл, жълтеникав пламък, който слиса Делян и Йово.
— Да, да, няма никакво съмнение!
— Голям удар за противника! — усмихна се Батил. — Сега вече той знае, че неговото владичество е разклатено, щом като магьосническото му оръжие не е само негово.
— Да имахме повече бомбарди, да видиш тогава как бичът господен плющи по гърбовете на злодеите — изгромоли Инокентий.
— Ще имаме, все някак ще имаме… Постигнахме най-трудното — Батил потупа бурето, — другото е по-лесно… Пък може и сами да си излеем медни цеви, имаме една за първообраз… На нас това оръжие ни трябва не само срещу савойците. Мурад заграби Боруй и Пловдив, не му е там мястото…
— Бате Батиле, ще изоставим ли потъналото буре? Би било жалко…
— Това мисля и аз, Рад войводо. Че изпуснахме драгоценното буре, изпуснахме го, подгонени бяхме. Но какво ни пречи да се опитаме да го извлечем от дъното, когато имаме опорни точки? Какво ще кажеш, Йово?
— Още там казах, бате Батиле. Дъното откъм тая страна на залива е чисто и плитко. Гмуркал съм се с тризъб за калкани.
— Ще можем ли нощем да налучкаме мястото?
— При по-ясна нощ, когато се виждат южната кула на Несебър и зад нея камбанарията, както и Скалистият нос оттатък.
— Лошото е, че както ние ще видим опорните точки, така савойците нас ще видят. Никаква лодка не се мярка из залива. Очевидно е, проклетниците са се разпоредили, и то доста злобно. Ако нашата лодка се мерне, ще им стане ясно, че ние сме извършили покушението. С лодката можем да направим издирване, но само в тъмна нощ, а тогава пък опорните точки са незрими.
— Бате Батиле, дишалките! — извика Радуша. — С тях двама-трима плувци стават невидими и посред бял ден. Могат да стигнат дотам, където потъна бурето, да го открият, да се върнат…
— Хубаво, Рад войводо, ама морето не държи белези…
— Държи, държи, бате Батиле! — каза Йово. — Колко пъти съм бележил находище на паури! Камък, въже и плавник от дъбова кора. Камъкът пада на дъното, дъбовата кора стои на повърхността, въжето, вързано за камъка, я задържа.
— Ей, чудесно бе! — възкликна Батил. — Виждате ли? На всичко се намира колаят, стига човек да иска. Незабавно издирване! Ставайте вие, плувците, Радуша, Ново! Тръгваме! Отец Инокентий и Делян ще се погрижат за обеда.
— Сух хлебец, сиренце и чубрица — измърмори примирено монахът.
— Из тия шубраки шета фазан — каза Радуша. — Идвали сме на лов с татко. Прехвърчат и гривеци. Все ще ви се удаде да улучите нещо пернато.
Намериха ръбат камък, вързаха го с въже. Дъбова кора нямаха, но отсякоха част от паднал сух дънер.
— Аз ще нося камъка, свикнал съм, връзвам го за кръста си — рече Йово.
— Аз — плавника — разхлаби Батил поясока си и пъхна пънчето.
След малко, събули опинците, останали по кошуля и ногавици, вързали на глава забрадки и дишалка, Батил, Радуша и Йово се впуснаха в подводно плаване.
Плуваха доста дълго. Най-сетне стигнаха приблизително до търсеното място. Подадоха глави изпод водата.
— Не, не е тук. Трябва точно да се пресичат двете прави черти камбанария-кула и скала-дърво.